Кантарчето и́ с форма на човече,
лежи на тротоарa и мълчи.
Жената със забрадка и елече,
до него седна още от зори.
Лицето и́ посърнало – дълбоко.
На дъното в очите и́ вали.
Приканва всеки минал отдалече
теглото си да види и тъжи.
По бръчките и́ тежки Тя – Съдбата,
оставила е белег до живот.
Страдания и мъка за разплата.
Дали си има къща, дом, имот?!
Дали синът и́ нейде не очаква
да се отвори бащина врата.
На внуци и деца да се порадва.
Българийо, разбираш ли това?!
Разбираш ли, Родино осквернена,
отгледала ме с гордост и със чест,
че в този миг душата ми ранена
си плаща най-презрителния жест!
За къшей хляб и шепичка маслини,
една свещена майчина сълза,
да пари във краката ми, Родино!
А аз да плащам! Боже – срамота!
