Знаеш ли…
Аз ще спра да те търся, защото
някак тъжно е вече. Прости.
А така се надявах в живота си
теб да срещна – оня мъж
със ужасно красивите сини очи.
Точно така. Спирам днес, за последно.
Като гара без влак, като старо такси.
Всяка карта разкъсвам на две и е редно.
Аз така не желая да тичам напосоки –
безпътни и зли.
Чаках… Колко години?!
Без малко четиридесет. Ами да.
/Боже мили,
че как съм живяла в заблуда всеки ден,
всеки час/.
Колко смешно и жалко накрая
се отказвам от моя копнеж,
от мечтите си смели – от малка
да вървя ден след ден в студ и в пек.
Аз, едно кестеняво момиче,
свило всички надежди в юмрук
много силно, отчайващо истинско,
босоного поело на път.
Ти, момчето от моето детство
със прекрасните сини очи,
към което се връщах тъй често,
на което наричах звезди.
И накрая съм тук, но без тебе.
На последната спирка сама,
всеки косъм е бял и приведен.
Този влак е последен. Съдба!
