Ти спиш…
Навън отдавна мракът е насъщният,
по вените му суша и тъма,
проскърцва по стъклата с празни длани,
и всичко е до болка тишина.
Черупки с дъх на минало море,
две птици със тъмата се насъскват.
Години на студени брегове,
ридаят в безтегловност и се пръсват.
Ти спиш…
а аз в тъмата търся следващ фар.
Противен мирис гърлото обгръща,
поемам въздух…
Господи, сама.
