Една упорита любов
не приемаше отказа ми да съществува
и го мислеше сериозно – със сърцето си.
Аз подадох молба и и́ казах: „Не струваш!
Смешен, малък мираж.
Не в небето ми!“
Бе рекорд – само няколко мига мълчание,
след което със гръм ме заплю тишината
и ми каза в очите: „Ти си луда, признавам те!
Но пък тази любов е ината!“
– Ха! Така ли?! – невярваща стисках юмруци.
Беше най-неприятната гледка.
Да ме жили в петата една нагла любов
и да иска да и сложа отметка.
Боже Господи, да си тръгва!
Не ми се разправя!
Тази малка хитруша, пък била и любов
я отричам, да не кажа и мразя!
Доста жалка картинка…
Аз нали съм голяма –
и́ затръшнах вратата в лицето.
И понеже е късно, лягам вече да спя.
P.S.
/Но защо ме прерязва сърцето…/