Остани

Остани в моя свят натежал от илюзии.
Остани ей така за минута.
Имам нужда от изгреви, разтопили в сърцето ми,
всяка тъмна и страшна поука.
Те поуките стряскащи – от игла до конец,
а пък изгреви няма и няма.
Битието ми скита – сам без Бога Творец,
остани с него – нека сте двама.
Нека в мойта душа да намериш простор,
да ти бъда и вино, и хляба.
Всяка луда и в пъти по-бясна любов
да ревнува от страх и да бяга.
Остани в моя свят натежал от илюзии,
да му станеш едничкия смисъл,
пред когото дори да си бос или гол
да се връщаш, когато си скитал.

Маргало

1464704_1541117029475583_3747622953675042810_n

Жадна

Душата ми е жадна за вълни;
за тайни, за причини – предсказания.
За прилив, за цигулки, за щурци,
за морски дълбини, за обещания.

Душата ми е жадна за небе;
за миг „Единствен“ – календар без „Утре“.
За поглед, ласка – допир на дете,
за чисто, за безбрежно, за обично.

Душата ми е жадна за акорд,
за стих, за споделеност – топла дума.
Душата ми е жадна за любов,
голямата, изгарящата, лудата!

Маргало

10441199_720355431415612_4270765518292690716_n

Цицина

 

Имам си нова цицина на главата от вчера. До старата от оня ден се цвъкна, след като ме удари поредният камък, който бях „хвърлила” назад в миналото си по един от всичките си опоненти, с когото пресечните ни точки са били неплодотворни, в сблъсък под морското равнище на приятелския диалог. Всеки ден ставам собственик на нова, не знам докога ще издържа, но забелязах, че си ги нося подобаващо – със здраве. Нали съм виновна, не парадирам, мълча и се правя на изненадана, а хората около мен поклащат глави и цъкат с език „горкото момиче“, обаче под прошарените им коси и оголели темета, виждам неловко прикрити и техните цицини, за които се правят, че ни лук са яли, ни лук мирисали, а аз цъкам с език, почесвам си моите и си чакам следващата, като дете, успокоено от факта, че не само неговата задача е сгрешена. Като си хвърлях „камъни“ навремето, идея нямах, че всъщност няколко крачки напред, застигат самата мен, а оня – за когото са били предназначени, отдавна е поел по друга околовръстна траектория. Сещате се – теглите и мерите през Вашата камбанария, изчислявате до точност математическа, впрегнали всички познания придобити през годините, как точка А ще стигне до точка Б, ако …
Обаче – НИЦ! Оказва се, че задачата имала няколко решения. Пък и като се замисля, може й учебниците ни да са били издадени от различни издателства навремето. И ей ме на, с поредната цицина.
Утре – още.
Ще взема да се отдам на хуманитарните предмети.

10334336_876726295678351_7046921310843555909_n (1)

Рей Бредбъри „Париж завинаги“

 

Рей Бредбъри – Париж завинаги – ФАЙЛ ЗА ТЕГЛЕНЕ ОТ ТУК

Разказите в този сборник са дело на двама души. На единия аз, който гледа, и на другия, който пише.
И двете същества в моя милост живеят под едно и също мото, което виси над пишещата ми машина вече седемдесет години – Не мисли, действай.
Не съм обмислял тези разкази. Те са експлозии или импулси. Понякога са огромни взривове на идеи, на които не може да се устои, друг път – мънички подтици, които трябва да придумаш, за да израснат.
Любимата ми история тук е „Масинело Пиетро“, защото ми се случи преди много години, когато още нямах трийсет и живеех в една евтина квартира в центъра на Ел Ей. Масинело Пиетро ми стана приятел, когото се опитах да спася от полицията и му помогнах, когато го изправиха пред съда. Късият разказ, вдъхновен от това приятелство, е в много отношения верен и просто трябваше да го напиша.
Останалите сами идваха един по един през целия ми живот – от най-ранните ми години до по-зрелите и по-нататьк. Всеки от тях е страст. Всеки разказ тук е бил написан, защото е трябвало да го напиша. За мен писането е като дишането. Аз гледам – хрумва ми идея, влюбвам се в нея и се опитвам да не „Мисля прекалено много. След това пиша – оставям разказът да се излее върху хартията при първа възможност.
Така че пред вас са творбите на двамата души, живеещи в кожата ми. Някои може и да ви изненадат. И това е добре. Много от историите ме изненадваха, когато идваха при мен и искаха да се родят. Надявам се да ви харесат. Не мислете прекалено много за тях. Просто се опитайте да ги обичате, както ги обичам аз.
Заповядайте!“
Рей Бредбъри, август 2008

Рей Бредбъри отново събира съзвездие от разкази, които със сигурност ще доставят наслада на читателите от всяка възраст. „Париж завинаги” е съкровищница, пълна със скъпоценни камъни – мистериозни и странни, изпълнени с носталгия и горчива сладост, търсещи и умозрителни – и непубликувани досега. Прекрасна добавка към шедьоврите на майстора, тази увлекателна колекция е радостно тържество за дългия творчески труд на литературната легенда.

„Разказите и романите му са част от американската книжовност.”
Вашингтон Пост

Източник 

Източник на файла

202.max

Спор

 

Аз за теб с годините си спорих.
Те ме предизвикваха с коси от сняг.
„Искаш още обич? Молим? Сори!
Виж се – побеляваш, туй е знак.

Ставаш смешна, колко си наивна!
Средна възраст е това, девойко. Шах!
Вече си четиридесетгодишна!
Сещаш ли се за какво говорим? Мат!“

Докато съм жива ще оспорвам.
Факт е, срещу тях, че нямам шанс.
Само да решат и ще съм мъртва.
Днес обаче ще решавам аз!

Няма да се дам! Години, долу!
Аз го търсих цял живот почти!
Някой да пожали мойта гордост?
Плюя на годините! Лъжи!

stunning-rainy-wedding-photos-16

Перфектен мъж

 

Обичаш ме? Добре. Перфектен мъж!
Цветя си ми донесъл. Колко мило!
Целуваш ме смутен. Проплаква дъжд.
В Париж да бяхме, още по-красиво.

В Париж е вечер, също като тук,
навярно парижанки вино пият.
Да сложим точка. Пролетният дъжд,
наместо вино от Париж, ще ни опива.

Не вярвам много в твоята игра.
Обичай ме сега. Дори измама
да крият думите ти, някак любовта
във този късен час ми е „голямата“.

Да пием „Шардоне“ – финален щрих.
Кому е нужно трезви да се лъжем.
В дванайсет жабите са спомен блед,
принцесите са просто факт ненужен.

1460308_766191223428147_409284915_n

“ С намигване „

Повтарям ти: не си за мен, не си!
Та роклята ми даже е „Армани”.
В зелените ми – морави очи
ах, не един и двама са удавени.

Червилото ми нежно е „Шанел”,
къде си тръгнал да ме черпиш бира.
Бразилският ми бронзов – тъмен тен,
на грубите ти пръсти не отива.

Каква ти кръчма?! Аз съм със „Вюитон”.
За чанта ти говоря, не салата!
О, Боже мой, защо вървиш след мен,
а GSM- ът ти на сръбско все подскача.

Повтарям ти: не си за мен, не си!
Добре! Надувам се! Да, правя се на важна!
Познаваш много фолк звезди?!
Повдига ми се и ме мъчи адска жажда.

Маргало

koleden-grim1