Автор: Маргало

Голо дърво отсреща,
въпреки, че е лято.
Сякаш ми казва нещо.
„М**** му! Губя някого!“

Имам да плащам грабежи:
очите, целувки, залези.
Той се обича трудно,
и се оказа заем.

Положението – химично:
хормон на щастие – нулев.
Говоря глупости някакви,
а съм нещастно влюбена.

Няма план за завръщане.
Сценарият – без субтитри.
На свръхдоза „НЕГО“ съм
и на бутилка уиски.

Под нечий прицел щом си точно ти,
а в този миг е важно да живееш,
и молиш се на двете му ръце
да те прегърнат, вместо да се смеят.

Навярно имат нужда от злодей,
когото тази вечер да застрелят.
Какво като умирам – пей сърце!
След тебе светлината ще живее!

Прескача я светът, светът навън
се черпи със пороци и скандали.
От бивша нежност станал сляп и зъл.
– Поезия? Коя пък беше тази?!

Коварството замества гласове,
мълчейки се предаваме взаимно.
Какви ти мъдри думи, стиховѐ?
Каква поезия над тази урва?!

Сърцето ми не може да я спре.
Поезията, с камък на въжето,
отчаяна, превила колене,
надолу гледа, молейки небето.

„О, мила моя, ти къде сега, къде? “,
откъсва стон сърцето и ридае.
„Светът е лош, но ти си ми дете!
Какво ми причиняваш, рожбо, знаеш ли?

За тебе ми е утрешния ден,
аз как да продължа, ако те няма?
По-страшно от това? Че накъде?!
Сърце без думи си е жива рана“.

Поезията ми мълчи снишила глас
и търси във сърцето ми опора.
Очите й разплакани,
а аз, започвам вместо нея да говоря.

И всичко е безсмислено след миг.
Две токчета разцепват тишината.
Кварталното кафе, цигарен дим,
горчива глътка, и се срещаш с вятъра.

Градът замръкна още по-студен,
откакто замълчахме за последно.
Една жена, приличаща на мен,
прегърна свойта есен малко нервно.

И сякаш се запъти към сезон,
където есента ще й отива.
Очите ще прегръщат с цвят на дом!
Последната любов ще е КРАСИВАТА!