По пътечката тясна, дето свива към нас,
мойта майчица клета ме изпрати в тоз’ час.
Притаена и бледа, до чемшира в страни,
аз видях как безгласно думи тежки реди.
А баща ми, горкият, както винаги строг,
се прекръсти полека и въздъхна: „Живот!“
Даже котките двете днес не мъркаха в хор,
а се свиха безмълвни под големия бор.
Есента някак бавно поприведе глава,
посивя и безрадно се зарови в тъга.
Под стобора приседна със бохча във ръка,
на раздялата тленна, горка, мъжка съдба.
„Майко, татко, ще тръгвам, че денят превали“.
Ах, от бащини клетви тъй се гърлото сви.
Притаена и бледа до чемшира в страни,
мойта майка несретна думи тежки реди.
