Етикет: гласът на сърцето

 

Аз за теб с годините си спорих.
Те ме предизвикваха с коси от сняг.
„Искаш още обич? Молим? Сори!
Виж се – побеляваш, туй е знак.

Ставаш смешна, колко си наивна!
Средна възраст е това, девойко. Шах!
Вече си четиридесетгодишна!
Сещаш ли се за какво говорим? Мат!“

Докато съм жива ще оспорвам.
Факт е, срещу тях, че нямам шанс.
Само да решат и ще съм мъртва.
Днес обаче ще решавам аз!

Няма да се дам! Години, долу!
Аз го търсих цял живот почти!
Някой да пожали мойта гордост?
Плюя на годините! Лъжи!

 

Обичаш ме? Добре. Перфектен мъж!
Цветя си ми донесъл. Колко мило!
Целуваш ме смутен. Проплаква дъжд.
В Париж да бяхме, още по-красиво.

В Париж е вечер, също като тук,
навярно парижанки вино пият.
Да сложим точка. Пролетният дъжд,
наместо вино от Париж, ще ни опива.

Не вярвам много в твоята игра.
Обичай ме сега. Дори измама
да крият думите ти, някак любовта
във този късен час ми е „голямата“.

Да пием „Шардоне“ – финален щрих.
Кому е нужно трезви да се лъжем.
В дванайсет жабите са спомен блед,
принцесите са просто факт ненужен.

 

На две педи, там-долу, под брадичката,
нещо лепкаво и безнадеждно,
с кални обувки оставя следи
и очерня с боите си всичко.

Чупи клони, прекършва и хули душата ми,
като лош наемател руши ли руши,
сякаш знае, че аз съм отчаян и тъжен мечтател,
скача нагло отгоре ми, и ме троши.

Аз усещам с ребрата си наглия гост,
чувам пукота страшен на дните си
Този зъл и насилил ме гост посред нощ,
Боже Господи, ще ме надвие.

По студените вени – разкаляни болки
плискат грозно чернилка в лицето ми.
Нещо лепкаво и безнадеждно
се преструва на бяло и влиза безсрамно в сърцето ми.
Черно е…

То навярно е свикнало с тази игра,
то навярно така съществува –
в полуздрач мълчешком да причаква в нощта
и със дяволска паст да пирува.

 

Наподобяваше живот, а бе убийство,
жестоко и подмолно, но пък името му
красеше всяка къща и семейство,
а долу – дъното му гнило.

Наподобяваше небе, а бе пръстта,
която в лобен ден очите ни
замеряше, и с кал смъртта
кръст черен слагаше на дните ни.

Наподобяваше земята след потоп,
а бе потопа нейн, преди живота
отново Ной във нея да засей –
скрижалите библейски на кивота.

Наподобяваше любов, а бе война,
наподобяваше небе, а беше адът,
убиваше безмилостно така,
че след това ранени всички падаха.

Наподобяваше живот, но той – животът,
издъхваше в отровната му гръд,
растеше от лъжата и жестокостта
и свиваше гнездо над всеки път.

А той – от Бога по-главèн,
със власт във пъти от властта на Бога,
по земните закони мъж,
по Божиите с дяволска природа.

Във обич се кълнеше и деца,
за всички хора беше образец,
наподобяваше най-милото в света,
а всъщност се наричаше ПОДЛЕЦ!

 

Под прожектора на живота
двамата с тебе мълчим.
Дъжд прониза небето,
пуши пура зад хълма комин.
По гърба ми пъпли хлад,
изведнъж става много студено.
Постановката „Всеки у тях“,
посвещавам я с обич на „Него“.
Туш! Аплаузи! Под сцената – „Тя“,
краят ясен, сюжетът – изтъркан.
Даже нуждата от тъга
ми се вижда ужасно объркана.
Главна роля. Актриси – Бог дал.
Днес съм аз, утре „Тя“ ще е с „Него“.
Постановката „Самота“,
по сценария „Болка“ – на времето.

 

Да бъдеш с мен е лудост. Забрави.
Без мен да продължиш – жестока грешка.
Останеш ли – до смърт ще ти горчи,
на Марс да се изселиш ще е тежко.
Проклинам те осъмнеш ли до мен.
Заспиш ли сам – обречен си на гибел.
Страданието ще ти стане фен,
ако по пътя с мене се разминеш.
Победата ще те заплюе: „Враг!“
Законите не можеш да подминеш!
На колене щом лазиш си глупак!
По дяволите! Искам да ме имаш!
Отрова да съм – жаден ме изпий,
в несвяст да си – кажи им: „Туй съм чакал!“
Светът да се обърне – замълчи,
срещу му застани и го прецакай!

 

Ти спиш…
Навън отдавна мракът е насъщният,
по вените му суша и тъма,
проскърцва по стъклата с празни длани,
и всичко е до болка тишина.
Черупки с дъх на минало море,
две птици със тъмата се насъскват.
Години на студени брегове,
ридаят в безтегловност и се пръсват.
Ти спиш…
а аз в тъмата търся следващ фар.
Противен мирис гърлото обгръща,
поемам въздух…
Господи, сама.