Блаженство е, че вече съм спокойна.
Заспивам с чаша чай и бели делници.
Не ме събуждат закъснели спомени
и виното ми никой не напива.
Чаршафът е опънат – под конец,
тъгата е завързана с каишка.
Не бързам, не очаквам, не сънувам.
Преглъщам всеки ден на малки глътки.
Не търся главния герой във стари вестници.
Не пиша дневници. Наричам се: „щастлива“
Минутите отмервам с капкомер,
стерилно ги почиствам от илюзии.
Единствено сърцето ми за теб
отрича всичко и ме шантажира.
Автор: Маргало
Ето, тук съм!
Любовта влиза шумно със взлом.
Без да пита. Нахална и дръзка.
Остави я! Премръзнал и гол,
нека днес ти направи закуска.
Нека стопли дъхът ти с очи,
от които извират огнища.
Не, не питай, не искай – мълчи!
Нека тя – Любовта те поиска!
Твоите нощи ослепели от студ,
и ръцете ти – скършени вени,
непознали на огъня луд
топлината, натежали от бреме.
Да ти влее живот до откат!
До тогава, доколкото – толкова!
В абстиненция виеш – преврат
имат нужда сетивата, не болка.
Любовта идва рядко, но с вик.
Просто влиза и разстрелва с куршуми.
Стига малки любови – кървиш!
Ето тук съм! Говори ми…
без думи.
Бездумно
Откога ме мъчи това бездумие в гърлото.
Не се научих да шамаросвам със него света.
Да си го рекна – ей тъй, без въпроси!
И така и така си се давя в л…. /самота/.
Да ме запомнят – устата и хулена.
Майната му – за какво ми е да съм добра!
По-обичана ли ще съм, по-любена?!
Едва ли… Не са за мене тези неща!
Някак си тази приличност взе да ми идва в повече.
Заседнала ми е в гърлото и ме души!
Докога да паля огньове
и да развявам самодивски коси!
Омръзна ми да съм Венера,
а Марс да ме яха на кон.
Додея ми от нежност,
докато тупам килима в съседния двор.
Ръцете ми са набраздени от торби и от безпътици.
Магарето ми не върви, поучават ме лунатици!
Природата ми е расова, а на кобила се превърнах.
Къде, за Бога съм пасла,
та времето си да прокълна!
Защо ме гледаш тревожно…
Не си ме виждал такава?!
Какъв е този поглед… Любов ли долавям?!
О, не – присвива ме коремът познато.
Кого залъгвам момче!
Щом ме погледнеш – и става лято!
Сред погледи на влюбени мъже
Сред погледи на влюбени мъже
в нощта – от нея по – красива,
със черна рокля – кадифе,
очите на мъжете ме изпиват.
Греховна нощ – аплауси и цветя,
греховни устни канят ме пияни.
Поръчват най – пенливите вина,
най – милото, за мене са продали.
Не искам да съм грешна тази нощ,
не искам нито миг да се преструвам,
към тебе аз ще хукна в полунощ –
най – влюбените устни да целувам.
Не ме е страх без теб
Не ме е страх без теб – защото знам, че съм ти писана…
Завинаги, неистово – до Бога!
Небето ти огряно е от слънцето
и свети ярко с мойта мисъл.
Не ме е страх без теб – защото съм ти дадена –
на пролет, в знойно лято и през зимата.
Зазидана снагата ми е цялата –
в гърдите ти горещи, там – под ризата.
Не ме е страх без теб, защото ти ме виждаш –
в прашинките танцуващи по пясъка.
Във пулса си ме чувстваш и намираш
и в моя се разхождаш – като вятъра.
Търси се
Зимна нощ
И колкото и обич да ти нося,
събрана с нежност в двете ми ръце,
усещам, че не мога да се боря
с разбито ти, сгърчено сърце.
Захлопнал си вратата му. Пред прага
седя и чакам – просеща любов.
Отвътре чувам стон от болка стара
над мен – небе, пробито – с тъжен зов.
Безсмислено е, и е непростимо,
дали да я захвърля обичта…
Целувам я – погалвам я ревниво,
отварям шепи. Боже – отлетя!
И ето – нямам нищо, само спомен.
Дори плачът ти вече ми е чужд.
Студен е тротоарът.
Зимна нощ е…
Пред кой ли праг ще спра във този студ…
