Автор: Маргало

Ето тук – зад света, ще ме скриеш и маските
с тези две здрави мишци ще снемеш.
Тази рокля – отдавна не сънувала ласки,
до конец нека вика и стене.
Не и искай причини. Дай и всичко – на нож,
прободи я в сърцето безмълвно.
Зад света я събличай – тази вечерно – лош,
необятно, красиво и тъжно.
Тази стая – единствено наша в света
съм мечтала безмълвно и нямо,
всяка нощ във гърдите на хладния сън,
а сега съм пред теб – и е рано.
Имаш време. Налей ми едно питие. 
Или не – целуни ме, за Бога! 
Погледни ме в очите – потопи се във мен,
аз за двама ни ще се помоля. 
И бездумна – при теб, скрита там – зад света,
аз съвсем не приличам на другите.
Ако бъда Луна в тази пролетна нощ,
ти ще бъдеш ли Слънцето утре?
И бездумна и твоя – в този миг и Сега
от дъхът ти – във дъх жадно пила,
аз изгрявам – за Теб! И съм жива вода –
ти си в мен! Ето – моята сила!
Премини след мига! Там – на дъното с теб
ще открием: Случайности няма!
Свободата е в тези – две любими ръце,
прегърни ме…

Светът е – за двама.

 

Нищо, че навън е люта зима.

Тя не знае, че ако реша;

имам малка – иглена пролука,

а отвъд градина със цветя.

Запокитвам пуловери – ботуши.

Грим от лято слагам – и пера,

на краката – стъклени пантофи,

вземам с мене само Любовта.

Тя не пита, знае – и усеща,

думите с вълшебства ги топи,

връзва ми косата със надежда,

и огърлица ми прави от звезди.

Повярвай ми – да бъда непозната 
и в сянката ми да пълзят мъгли
е по – добре отколкото съдбата ти
със мен да преплете в нощта коси.
Уверен си, че туй е за начало
добра поличба – хубав Божи знак,
но аз усещам – зимата е в бяло
и в спомени се топли между нас.
Тъче живота всеки ден безкраен,
във нишките заплита ни с финес,
пробужда ни във мислите нехаен,
един копнеж – промъкнал се нощес.
В сърцата ни играе с пеперуди
рисува образи – довършва ги във стих,
при мен те води – иска да ме любиш
и после те разкъсва, като вик.
Жадувай ме прекрасна – като манна,
обичай ме – като единствен миг,
помни ме все така – жена събрала
надеждите ти – за да ги роди.
Защото през годините научих,
че колкото и силно да боли,
една жена не може да отключи
заключено сърце. Ключът си Ти!

Задавих се от спомена за тебе.
Валят очите ми,
косите,
небесата,
които твойто име проглушават
със гръм неземен,
раздират го
и го забиват във лицето на земята.
А тя е свикнала,
по нея камъни все хвърлям,
копая раните и като съм ядосана,
изригвам недоволства
и прахосала до дъно любовта си се завръщам
при нея рядко – и почти не я прегръщам.
Но то е друга тема,
друг куплет и стих.
Земята заслужава антология.
Прегракнало е гърлото.
Безмълвен вик и стон сега живеят в мене.
Кървяща болка
и ужасно много паталогия
със диагноза:
„Тебе“.