MARGALO
Уморена от грижи, попрегърбена, тиха,
зад вратата отчаяно гледа.
На лицето и́ мъка се прокрадва нескрита;
наранена, отрудена, бледа.
Прегрешила пред Бога, чака свойта присъда;
между пръсти държи малък кръст.
Иска прошка от Господа, и очаква да зърне
дъщеря си по селския път.
А пък аз все не идвам, все си имам причини
да ме няма и днес у дома.
Майка знае – в сърцето си, че в живота си имам
много „важни“ житейски дела.
Майка знае – не пита, все така си мълчи
и на пейката сяда пред къщи.
Като минат комшии дълго бърше очи
във забрадката с черните кръпки.
Вечер пали кандилото и в сърцето с тревога
ляга кротко и чака деня.
Катинара отключва, като дойда, да мога
да си вляза сама у дома.
Когато казах: Господи, прости!
Той ми прости и взе от мен крилете си.
Научих се – не всичко се лети,
и заобичах лазейки нозете си.
Пълзях и срещах диви зверове,
насреща ми ръмжаха и скимтяха,
Отново обвиних Баща си – те
не са ми равни с нищо на Земята.
Представям си – до сълзи се е смял,
когато с тях делях си Битието,
и лазейки го мразех и кълнях,
не вярвах вече в него – аз детето му.
Затворих си сърцето – бях сърдит.
Молитви ли? Съвсем да ме прощава.
Не искам вече нищо в този свят.
Ще Бъда надалеч – да го забравя.
Наистина навярно бè простил,
и дълго бè оставил ме да скитам.
Дойде мигът – синът ми се роди,
и аз си спомних как го бях отритнал.
Сега се моля всеки Божи ден,
дорде синът ми може – нека ходи,
летенето е болката – за мен,
лети ли той – аз нощем се тревожа.
И чак сега за жалост осъзнах –
животът е прекрасна траектория,
измериш ли го в крачки – си богат,
в небето ли се рееш – си история.
Пловдивски университет „Паисии Хилендарски“
Маргало представя стихосбирката си
„Не ми показвай среден пръст, Съдба!“
29 май, 18.00ч., Централна университетска библиотека
Ако някой все още мисли,
че може върху мен да играе и скача.
Да пресмята какво ми е дал, или взела съм,
да ми бъде без съдник палачът.
Да пирува до късно,
и да вдига купони на мегдана на моите страсти,
а пък сутрин да спи – ни мирисал, ни ял, ни разбрал,
че е счупил в душата ми всичките части.
Да се мъчи да пише бездарно пародия тъпчейки нервите ми.
Да си мисли, че длъжна съм да търпя,
и да къса косите ми снежни.
Да ми връща за болките – дето някой си друг е направил.
и да блъска вратите ми –
без това от отдавна посрещнали заник.
Да се спре!
Във торбата си клета да натъпче до горе греха си,
и връз друга душа да присламчи ужасните свои пороци.
Аз не мога!
Уморих се, и вече съм твърде голяма.
Тя така си замина прощавайки даже и мама.
Не ми казвай, че съм единствена!
Лъжа е…
Лъгали са ме грешни и „праведни“.
Клеха се с думи: „ЗАВИНАГИ“,
а със сърце, вместо камък,
с клетва ме стигнаха: „МИНАЛО СИ!“
Не ми казвай, че в мен си влюбен!
Моля те! Имай милост!
От „безнадеждно влюбени“, Бога ми, съм в немилост.
Просто постой и не питай, ако умееш – мълчи!
Аз може малко да викам,
то е защото БОЛИ!
Стефан Дюлгеров седна на пейката под големия стар орех, посаден от бащата на жена му преди повече от сто години, измъкна от джоба си последната цигара и се разплака. Мразеше да плаче. Това не бе мъжка работа. Мъжка работа бе да грабнеш лопатата и да овършееш декарите земя под краката си и да ги подчиниш. Безсилие задавяше Стефан Дюлгеров в тая хладна априлска утрин и той се изплю в краката си и изпсува на глас, въпреки, че никой в живота му не го бе чувал да прави това. „Не е мъжка работа да псуваш” – изповядваше като верую пред близките си отвращението си от това нисше деяние, което освен, че бе нелицеприятно, го караше да се срамува, дори само като го чува. И тая омразна тежест в гърлото как презираше. Тежест, която прекършва силата на един мъж и го поваля на земята. Вместо да нарами живота на плещите си и да бърше потно чело в кърпата на главата си, без да превие гръб, тая тежест го правеше да прилича на жена, слаба и безсилна. Гледаше със замъглен поглед земята пред себе си, и й се молеше. Тук, сред тия буци пръст и зреещи семена, Стефан Дюлгеров бе засял най-съкровените си молитви. Нямаше по-висш олтар от тоя, в който един ден щяха да легнат уморените му нозе. Земята щеше да му даде прошка, както той и прощаваше през сушавите години, в които утробата й вехнеше и не раждаше ни стрък. Че кой друг би му простил. Ей в тия буци пръст се бе кръстил Стефан Дюлгеров цял един живот, и само тия буци пръст чуваха молитвите му!
– Дядо, идваш ли? – чу глас откъм външната порта и затътри старите си подшити галоши натам.
– Идвам, Вальо, идвам. Айде, че баба ти чака. Знаеш каква е – Стефан Дюлгеров изхлузи галошите си и ги подритна в страни.
P.S. Следва продължение…
