Все още съм топла за ноември.
Вкусът ми е домати със сирене и диня за десерт.
Косите ми разказват истории за море, а краката ми се бунтуват срещу топлите шарени чорапи. Само пълнотата на червеното вино ми напомня за есен и мамините кюфтенца. Цял живот мога да съм маминото момиче и да заспивам в скута й – простила на зимата, но сега мама е далеч, а аз все още съм топла за ноември – не съм лъжица за неговата уста. Обещанията за следващо лято се размиват в очите ми. Искам си това! Сърцебиенето ми го доказва. До после може и да съм есенна, но все още – НЕ!
Къде ще зимува лятото…
Дали умее да чака бреговете си или ще отплува със утрешния студен отлив…
Дали ще умея да дишам без него…
До завинаги ли ще съм топла или само си въобразявам…
Мама е стъкмила вечеря…
Сигурна съм…
Усещам мириса на топла баница със сирене.
Километрите са просто въздишки. Въздишки от мамината баница, наточена под меките й –отрудени и пълни с липси ръце по мен.
Изчегъртвам се от тъжните мисли и мечтая бавно, бързите мечти ме уморяват.
Всякакви усмивки са ми достатъчни – само да са реални, боли ме от пиксели.
Импровизирам си лято и свиря с душата си…
По дяволите – все още съм топла за ноември!
На метри под есента танцувам влюбена в сънищата си,
а мама ми се радва безкилометрично – напълно истинска и реална,
както някога, когато заспивах в скута й…
Няма да си бъда недостатъчна! Ще съм топла и след тази цигара, и след този ден, и след това обичане…
В ъглите си ще съм топла, нищо, че ще бода от острота. Такова е топлото – загръща те любвеобилно, но те пробожда в сърцето и ритмично напомня за себе си.
Защото си дължа лято заради студените зими, които преживях.
Мама ме мисли…
Пожелавам си за Коледа да разопаковам две мъжки длани с още по-голяма топлина от моята, за да запалим зимата и да се топлим до ЗАВИНАГИ!
P.S. МАМО, ВЯРВАМ!
