MARGALO
Морето синеоко пише стихове,
и в рими някаква мелодийка си тананика,
светът във малка сфера се търкулва,
денят въздиша – пролетта умира.
В последни ноти вятър галопира
и бавничко утихва необязден.
Пресъхват дъждовете във капчука,
по вените му плисва Юни яростно.
А в здрач морето пише летни стихове,
които ще остави до леглото ти,
навярно е – защото те обичам
и му е тъжно, че не съм в ръцете ти.
Крача смело напред – а краката ми боси,
облак бял и тъй лек – из небето ме носи.
В свойте длани държа светлината огряла
и понасям навред аз душа полетяла.
Из улука звъни – дъжд на люляк и ружи,
цяла нощ се е крил във мъгли теменужени.
Като малко хлапе гъделичка чемшира,
даже вадите две гръмогласно разсмива.
Ти ме гледаш смутен – със напукани устни,
всичко в себе си снел – аз заставам на пръсти.
Като буйна река дъждът гали, не спира,
твоята нежна ръка – моята топла намира.
Обичах го. По – много. Без причина…
През зимата, когато беше кубче лед.
Когато любовта в палто подмина го,
аз го обичах – миг така проклет!
Обичах го насред безпътици и истини,
когато от горчилки се пропи,
когато тишината сви във вестници,
и с тях огнището подклажда до зори.
Обичах го, когато жлъчно псуваше
живота си, съдбата си – света,
когато самотата изнасилваше,
и я разкъсваше до голо през нощта.
Обичах го… Обичам го до днеска
до всичко, до болезнено – до грях,
оставих му душата си гореща,
сега съм студ…
ужасен студ
и мрак.
Обичала съм те
и още след тебе тичам
всяка нощ.
Обичаш ме –
при мен се връщаш толкова виновен.
Нелюбен и различен,
изгубен –
мъничко и лош,
душата ми разнежваш
с поглед влюбен.
Така ти липсвам –
зная че боли,
когато не пулсирам в твоите вени
и виното трапчиво не сладни,
защото пиеш него – Пий от мене!
Прегръщаш ме –
ръцете ти ме помнят
от съня.
Прегръщам те –
в обятията си ме раждаш. Манна!
В оргазъм е мигът!
Останах без душа!
За Бога!
Как без теб до днес съм оцеляла?!
Преди много години, ей тъй – на шега,
попаднах във стадо – овца до овца,
през тучни поляни със тях не на шега,
пасяхме в ливади – отбор от слънца.
Във стадото наше /голяма шега/,
промъкна се теле със умна глава,
и ние овчици от сой – потекло,
забляхме на шилето: „Добре си дошло!“
И вече години живеем така,
овцата до теле – и пак до овца.
Щастливи прославяме овчия род
и блеем безгрижно: „Прекрасен живот!“
В този свят – нелогичен по женски
и по мъжки суров и студен,
задушен от тегоби човешки
аз те викам – ти викаш ли мен…
Колко още години по – толкова
посред зими – и жарки лета
насред всичкото още по – толкова,
ще те викам без име в света.
Накъде да завия след утре…
Ако знаех къде си сега,
бих се втурнала в ранното утро,
бих подала във мрака ръка.
В този свят нелогичен по – толкова
и на „ента“ студен – на квадрат,
самотата е бич – стига толкова,
аз те викам,
нима не е знак?!
Не идвай при мене красиво момче,
след нощи безсъни и чужди ръце.
Ще те просна в калта
и окото ми няма да мигне.
Запомних те – „сиво“ е твоето име
и мрачно и болно – измама и прах,
едва те дочаках – едва не умрях.
Защо ме разкъсваш красиво момче,
ти в нощите хладни дори не дойде.
Дали те обичах… За тебе ли пях…
О – моля те,
смешно е.
Тръгвай,
едва те познах.
Здравей, Самота!
Аз съм твоя!
Сега и завинаги…
Моля, прости!
Така е студено приятелко,
ти ме гушни.
