Автор: Маргало

Тази нощ един сън – лятно лунен
ми разказа, ей тъй – на шега
колко много във мене е влюбен 
в златен рог ми поднесе света.
Цяла вечер в косата ми рошава 
той заплита вълшебства на дни 
занапред със Любов омагьосани,
водопади от нежни мечти.
Сутринта много светла и бяла 
се събудих до теб и в мига,
в който аз те погледнах и цяла 
от съня се завърнах  в света
те целунах – и всичкото в мене
безконечно – до край разпозна –
не е бил сънят влюбен във мене;
ти си бил – ти си бил Мило, това.

Полепнала по двете ти ръце,
едва успявам дъх да си поема.
Хиляда волта ток плътта тресе
в небето ме изстрелва, но не ме убива.

Очите ти – светкавица и гръм
забиват се – цял свят изпепеляват.
Кошмарите ми – страховете, като в сън
събличат и във синьото си свободата ми даряват.

По кожата, по – двете ми нозе
разливаш се – опиваш всяка клетка.
Пиянството към гибел ме влече.
„Убивай ме, убивай ме!“ – ти шепна.

Във устните ми сееш семена,
сърцето ми със нафора помазваш,
гърдите ти изтръгват в мен студа
и аз покълвам и отново за мига в света се раждам.

Нощта угася всяка суета
и в тишина притихва и се свежда.
Флуидена – без капчица вина,
пулсирам пеперудена и много нежна.

Дъга свенливо – цветна покрай мен,
воалено отгоре ме покрива.
По ръбовете двете ти ръце
воалът разтопяват и го вдигат.

Възкръсва голотата под дъжда,
отдава се земята на небето.
Умират мигове на самота,
ръцете ти приспиват в мен детето.

За първи път от толкова луни,
едва във тази нощ успях без заем,
да се разтворя в нечии очи
и в тях да се взривя и да позная

на всичкото – безкрайно Битие,
на полетът ми – вихри непознати.
В ръцете ти…  Не в нечии ръце,
а в твоите – обични и познати.

Полепнала по двете ти ръце,
едва успявам дъх да си поема.
Хиляда волта ток плътта тресе
в небето ме изстрелва, но не ме убива.
Очите ти – светкавица и гръм,
забиват се – цял свят изпепеляват.
Кошмарите ми, страховете – като в сън
събличат и във синьото си свободата ми даряват.
По кожата рисуваш с дъх небе,
разливаш се – опиваш всяка клетка.
Пиянството към гибел ме влече.
„Убивай ме, убивай ме!“ – ти шепна.
Във устните ми сееш семена,
сърцето ми със нафора помазваш.
Гърдите ти изтръгват в мен студа
и аз покълвам и отново за мига в света се раждам.
Нощта угася всяка суета
и в тишина притихва и се свежда.
Флуидена – без капчица вина,
пулсирам пеперудена и много нежна.
Дъга свенливо – цветна покрай мен,
воалено отгоре ме покрива.
Контурите на двете ти ръце,
воалът разтопяват и го вдигат.
Възкръсва голотата под дъжда,
отдава се земята на небето.
Умират мигове на самота,
ръцете ти приспиват в мен детето.
За първи път от толкова луни,
едва във тази нощ успях без заем,
да се разтворя в нечии очи
и в тях да се взривя и да позная
на всичкото – безкрайно Битие,
на полетът ми – вихри непознати.
В ръцете ти – не в нечии ръце,
а в твоите – обични и познати.

На небето звездите тази вечер за мен –
подредени в огърлица златна,
ми разпяват един – много нежен рефрен,
а Луната e нежна и лятна.
Из косите ми светли вятър шепне смутен
и ме гали без дъх – без причина,
и щурчетата пеят с глас приглушен
“ Тази вечер си наша любима! „
Песента им звънлива с вкус на мед и лимон 
ме опива прохладна и жадна,
непорочна и смела от моя балкон,
хуквам дръзка – безсрамна и важна.

Във събота – след липовия чай, 
заплитам си косата с пеперуди,
вълшебен прах в очите – морски чайки,
запалвам с дъх фенерчетата на светулките.
Във събота започвам да мечтая,
записвам в облаците всяка моя мисъл,
небето става розово и слънцето 
с лъчите си ги гали и орисва.
Във събота частичка съм от лятото,
преставам да съм строга и ревнива,
във събота съм малкото момиченце,
което със пчелите мед събира.
Във събота отвътре ставам песен
и в два акорда всичко ти прощавам,
усмихвам се – целувам те и весела
с целувката рефрена ти дарявам.
Във събота ухая на морето
и от вълните му съм по – пенлива,
по – синя съм и по – дълбока,
ти в мене се потапяш и намираш.
Такава съм – по съботно обичаща
и няма по вълшебна събота от тая,
душата ми – към тебе е затичана.
Такава събота отдавна си мечтая.