MARGALO
Със тебе сме в препълнен ресторант,
на дансинга любовници танцуват,
по масите вечеря Любовта,
в ръката си цигарата целувам.
Самотна съм в препълнен ресторант,
сърцето ми за тебе не бленува,
прегръщаш ме, а искам към нощта
да хукна презглава, да се сбогувам.
Изгубена съм в пълен ресторант,
със мислите си страшни се бичувам,
надсмива ми се даже песента,
акордите и́ влюбени не чувам.
Не съжалявам, ако съм пяла фалшиво, но от душа,
и в минорни акорди, ако съм разпъвала съдбата си.
От себе си не се отричам, и в тъма
намирам пътищата към олтарът си.
Не съжалявам, ако съм крещяла във нощта,
в любов отдала се на озверели хищници,
щом капчица живот съм им преляла, и така
спасила съм ги от жестоки истини.
Не съжалявам, ако в пъти съм предавана, до смърт,
ако преди смъртта са ме обичали до Бога!
Не съжалявам, ако съм умирала след необмислен скок.
Щом съм обичала – го мога!
Не ми пресичай пътя със омраза.
Ако не ме харесваш – отмини.
Ехидната усмивка на лицето ти
душата ми ранява и боли.
Животът ти от моя не зависи.
Аз хляба ти на масата не ям.
Не ми доказвай своите си истини
и моите на теб не ще ги дам.
Върху ми не изливай с думи ядни
безсмислени и страшни бесове.
Светът е свят – пред Бога с теб сме равни,
за всеки има слънце, хляб, небе.
Не трябва даже и да ме обичаш.
И тебе няма аз – щом ти не щеш,
но стане ли ти тъжно – сам самичък
пред моята врата – ела и влез.
Аз няма да те съдя – и приятел
ще те наричам всеки Божи ден.
Сега не ме ранявай със омраза –
иди си и бъди благословен!
Тази вечер на мене прилича
със ревнива и страстна Луна.
Ти на други сега не наричай
тази вечер – при мене ела.
Разтопени до дъно са мислите –
в бяг препускат – по мъжки, към мен
и си лош и си тъй неприличен –
стиснал зъби – във дъх затаен.
В този миг – в този час непонятен,
не разбираш и не знаеш защо,
всяка фибра окъпана в лято е
и разкъсва – като чакано зло.
И изригва таена в забравата,
най – напълнената Луна,
виеш вълчи – съблазнен от небраната,
толкоз сочна – натежала лоза.
В тази нощ – си на вълк заприличал,
във очите ти – кръв и искри,
озверял те очаквам – събличам
всички тайни, лъжи – хитрини.
Ти се мразиш такъв – но не можеш,
да се спреш – в този миг и сега,
тази нощ на съдба заприличала –
наречи я на мене.
Ела!
Той ме облича в мечти
и ме завива с копнежи,
над сълзите ми пали звезди
и си говори с дъждовете ми.
Той ме рисува с очи,
в бретона ми слага фиба,
пали тъгата с искри
и някак ме ражда по-жива.
Той ме загръща с рамото си,
подарява ми синева,
прилегнал ми е на сърцето
и ме обича така.
Той ми събува обувките –
радва се на калта,
приготвя ми вечеря
и ме слага до него да спя.
Нощем на завет в ръцете му
липсите ми събира,
слушам от страх сърцето му
и се моля на Бог да не спира.
Всяка дума под строй не изправяй отпред
не ми дишай във ризата – моля те.
Аз не чакам отплата – ти недей с пистолет
да примамваш във мене жената.
И не искам когато ме целуваш в нощта
да броиш – колко пъти сърцето ми
е отскачало тихо – до сърцето във теб
и не искам – да падаш в нозете ми.
Ето – давам Любов, Тук, Сега – и навек,
приеми – или просто си тръгвай,
ако искаш ме имаш, ако не – на късмет,
но не чакай от мен да се върна.
Любовта идва някога в твоя живот
гола, истинска – дивна и млада,
не я слагай на съд – ни на кръст най – отпред,
не и казвай “ Обичам те! “ – за награда.
Ако просто обичаш – вярвай тя ще се спре,
точно тук – пред лицето ти в мрака,
ще положи глава – върху твоите ръце
и ще видиш тогава – Жената.
Плува ми се в очите ти.
Гмурка ми се надълбоко.
В синеокото на океана ти
ми се приспива –
навътре – и надълбоко.
Знаеш ме колко съм;
луда – и многообична,
само кажи, че не мога
и ето ме – мокра и неприлична.
Какво ли криеш зад рифове
от мъжки усмивки и ризи,
пазиш ли някоя тайна,
ако поискаш – кажи ми.
Толкова самонадеяна,
пулсираща – и малко лоша,
подскачам до тебе влюбена,
с коса мокра – и рошава.
Загубва ми се в ръцете ти,
безпаметно – и необятно,
до последен дъх ми се обича;
силно, красиво – и лятно.
