Аз не съм грам причина да изгрява слънцето днес.
Зная, много врати зад гърбът си разпорих до рани.
Сгазих мравките дето живееха в двора ми с труд и със чест.
Всяка истина гръмнах от упор с ръцете си „праведни“.
Шиех черно в черницата и я кастрих преди да роди.
Бяла птица опита да литне в небето над мене,
с камък тежък прицелих се и я гледах с „невинни“ очи,
изравних я с‘земята и пречупих мига и́ без време.
Всяка обич дамгосах нахалост с безмилостен жест.
Често храних надежди с отрова преди да възкръснат.
Посред нощ негодувах над щастливото юлско щурче.
Посивявах безрадно и понякога само тъгувах.
Аз не съм грам причина да изгрява слънцето днес.
Но пък слънцето само за мене не беше обстойна причина,
да повярвам, че раните дето прикривам в света си злочест,
са достойни дори за нощта на една месечина.
