Отеква всеки миг

Отеква всеки миг със твоя глас,
и всяка песен тебе те възпява,
в очите, във небето, пролетта, 
навсякъде – единствен теб познавам.

Тръгни към мен и затвори очи,
не се плаши – ще ме откриеш зная,
ще ти подсказват падащи звезди,
Луната ще ти свети във безкрая.

И аз ще се родя за теб в нощта, 
денят по тебе в стихове ще слея,
след стъпките ти смело ще вървя
и всеки дъх за теб ще преживея. 

Целувай с моите устни всяка нощ
с ръцете ми прегръщай, обещавай.
Раздавай любовта – до пукнат грош,
не искай нищо и до дъно се отдавай.

И нивга тъжен няма да заспиш,
ще ти нашепва с удари сърцето,
от тук до сетне и без мене да вървиш,
създавай ме с любов във битието.

528588_487745127957891_824849632_n

Пулс

Над плахия ти мъжки нежен дъх,
копнежът ми със страх притихва бавно.
Обичам те! Очите ми са път,
по който да се впуснеш ми е важно,
за да намерят моите нозе –
очакваното ново мое утре,
и нищо да не може да ме спре,
щом моята Земя – Ти ставаш всъщност.
Изплашена съм – твоето сърце
дали ще избере да следва пулса,
на моето копнеещо сърце.
Обичам те!

Ще тръгнеш ли по пътя…

564029_439587252773679_1772712986_n

Последен влак

 

Знаеш ли…
Аз ще спра да те търся, защото
някак тъжно е вече. Прости.
А така се надявах в живота си
теб да срещна – оня мъж
със ужасно красивите сини очи.
Точно така. Спирам днес, за последно.
Като гара без влак, като старо такси.
Всяка карта разкъсвам на две и е редно.
Аз така не желая да тичам напосоки –
безпътни и зли.
Чаках… Колко години?!
Без малко четиридесет. Ами да.
/Боже мили,
че как съм живяла в заблуда всеки ден,
всеки час/.
Колко смешно и жалко накрая
се отказвам от моя копнеж,
от мечтите си смели – от малка
да вървя ден след ден в студ и в пек.
Аз, едно кестеняво момиче,
свило всички надежди в юмрук
много силно, отчайващо истинско,
босоного поело на път.
Ти, момчето от моето детство
със прекрасните сини очи,
към което се връщах тъй често,
на което наричах звезди.
И накрая съм тук, но без тебе.
На последната спирка сама,
всеки косъм е бял и приведен.
Този влак е последен. Съдба!

Стефка Стефанова, Маргало, ivan lalev, mrlalevstyle, дизайн, предпечат, редактиране, реклама, издаване, книга

Съвършено несъвършена

Накара ме да се почувствам съвършена,
облякоха най – красивата си рокля,
поех най – свежият си дъх,
в мечтите си повярвах – мойта лодка
развя платна и тръгна тъй уверена на път.
Към тебе се запъти и морето,
за нея вятър най – горещ повя,
когато с лодката си влязох във сърцето ти,
човешки те целунах. Ти замря…
Изплаши се от образа ми земен,
зелените очи – косите ръж,
от бръчиците по лицето ми приведени,
издаде стон и тръгна
…изведнъж.

524679_227527604094700_1863342324_n

Седни до мен

Седни до мен. Красив си.
В този поглед – обичам да мечтая. Ти нали 
не бързаш тази вечер. По цигара – да пушим, 
а пък после – ще вървим.
Препуска времето. Предател жалък,
в лицето му познавам този миг.
Заклещен от стрелките в циферблата,
отнема те от мен – със жест на мим.
Замислен си. И нещо те тревожи.
Очакване във въздуха тежи.
Завий ме с раменете си. Ще можеш ли 
да ме поискаш – както и преди…
Последна вечер. Тиха със Луна
в прозорецът намига закачливо,
като красива – канеща жена
и в устните ти сякаш се опива.
Ревнувам те. От нея ли, или
от този дим – заплел се във косите.
От утрото – което ще рани,
до дъно тялото нетленно на мечтите ми.
Обичай ме. За малко. После пак
ще тръгнем по разклона – на Живота.
На дясно – Ти, а пък на ляво – Аз.
Без теб да продължа – дали ще мога…
Разбирам този поглед. Този жест.
Не можеш да обичаш непозната.
Изгубил си доверие – копнеж,
за тебе вече аз не съм – Жената.
Седни до мен. Цигара? Запали!
Жадувам да те гледам. За минута – 
в очите ми – с очи, за миг – поспри,
а после тръгвай! Тръгвай! И наслука!

74476_499006876826183_1076473195_n

Дни за тайни

Имам си дни за тайни,
просто са те и аз –
мълчим в тишината безпаметно
и всичкото всичко е в нас.

– След птиците има ли ято,
искрите къде тихо спят,
остава ли огън след любене
във светлото влиза ли мрак?
В морето бушува ли огън,
звездите потъват ли в прах
мечтите превръщат ли спомена
отново в мечти, после пак?
Ръцете му имат ли думи,
които насън ми шепти,
дъхът му сърцето ми чува ли
и как се улавят съдби?
Снегът ми дали го пронизва,
дали е герой в нечий филм,
ако сега го настигна –
мигът – би ли мИ подарил?
Ако сега го погледна 
може ли да разбере,
че ако само премигна –
веднага ми става небе…
И ако днес го пропусна
пред зоркото си око,
довечера ще го чакам будна
в топлото си легло.
Имам си дни за тайни,
просто са те и аз –
мълчим в тишината безпаметно
и всичкото всичко е в нас.

47794_487294661336271_1834841010_n

Очите ти

Очите ти… разбираш ли – или,
те – имат силата да ме удавят.
Спаси ме с тях в морето – от лъжи,
не спирай да ме гледаш, че забравят.

Не спирай да ме искаш – със сърце,
дори ръцете ти връз друга да римуват 
поезия – родила се в небе,
в което мойте устни си целувал.

Не спирай да ме искаш – даже в нощ,
през стъпките ти – вплела самотата,
привикай я в дуел и сам – на нож
и докажи, че аз съм свободата ти.

Към мен не спирай нивга да вървиш,
пръстта насилвай с крясък под краката си,
върви – дори кошмарно да боли,
прескачай през тъгата и оттатък.

Години през съдбата ти – войни
да са заченали – да те поробят,
не спирай в мен да вярваш – и помни:
при себе си те чакам и си спомням –

очите ти… разбираш ли – или,
които имат силата да ме удавят,
са мойто верую, душа, надежда – стих,
аз само тях обичам и желая!

1006171_529106050470000_49014832_n