Автор: Маргало

Цяла орда от звуци с дъжда 
поздравява заспалия град.
Аз ги слушам и още не спя.
Пее стряхата – пее нощта.
Не – не плачат. И нищо, че дъжд
върху тях се изсипва безструнно.
Аз го чувам – мажорен етюд
над света затанцува безлунно.
Утре – сутрин един полутон
ще събуди градчето заспало.
Ти ще чуеш ли този акорд,
свит на топло до моето рамо.
Спи сега, Принце влюбен от моите сънища,
ще разказвам за теб на дъжда,
пеещ нежно – на нашата улица.

 

 

Очите ти – дращещи нокти
върху ламаринените ми нервни окончания.
В такива мигове мечтая нощем
да се кача на лодката хартиена,
която сгънах над онази кална локва,
превила с мишци всички тъжни разстояния.
И да избягам…
без погледът ти, без ръцете ти,
без болката промъкваща се в мене.
Сълзата ми слепец с бастуна си отчаяна,
пощада търси – ров последен,
да се катурне и да угасне завинаги във този цирк съдбовен.
Необузданите ми бесове препускат в тръст подгонени от тебе.

Заспал до мен във топлото легло,
дъхът му – ми рисуваше Земята.
Земя – покълнала с Любов в нощта, 
Земя – готова да роди децата ми.
– Ти хладна нощ, довела го при мен,
къде ти беше ми кажи ума?
По дяволите! Искаш ли със теб, 
да го събудим чак на сутринта?
На прага й – в очите му денят,
ще му направи истинска магия –
при мен да се завърне вечерта,
в ръцете му отново да се скрия.

Любовта ти пред мен със провиснал хастар,
вплела крак върху крак и сълзи на ревера.
Кашля сухо и дръпва от цигарата с яд,
зад тилът се почесва и сърдито ме гледа.
Плюмчи пръст и разгръща на раздялата края,
доказателства търси – хвърля гневно око,
на кантара ги тегли – смята, вади – събира,
а сценарият тъжен е потънал във смог.
Пали втора цигара – вечерта се прегърбва,
часовете тежат – пада в клепките нощ.
Виж – предлагам да тръгваме. Любовта ти ревнива
се опитва със мен да лавира на нож.
Обуздай я, за Бога! Тази книга приключи.
Съжалявам, обичах я – всичко свърши. Върви…
Наметни и палтото. Хайде ставай – осъмнахме.
Изгаси и цигарата…

Някой ден ще прости… 

Щастливата жена е малко чудо
/ големите не са и присърце /
на малките отдала е до дъно –
душата си – и цялото сърце.
Завива ги прилежно всяка вечер,
във топлото легло ги гали с дъх,
приучва ги да ходят – надалече
и да попиват всеки Божи звук.
Косите им приглажда – на закуска,
усмихне ли се – грейват небесата.
Щастливата жена е като въздухът,
като трапчинките в лицата – на децата.
В очите и светът се претворява
докоснат от красивата и мисъл,
ръка на всеки ден с любов подава
и всичко придобива важен смисъл.
Щастливата жена е като птица;
недей да мислиш, ако я познаваш.
Не се залъгвай – толкова е тихо,
с ръце я докосни – и тя остава.

Когато споря – хапя и доказвам
недоказуеми по принцип зли вини,
когато те ядосвам – лая бясно
и мигове превръщам във войни.
Когато провокирам – късно вечер,
а сутрин си отивам сам – сама
и всичко ти изглежда тъй обречено 
след зейналата в нищото врата.
И всеки път, когато ми е криво – 
те връзвам с думи, с болки – със лъжи…
не ме проклинай… моля ти се… чуваш ли…
тогава си спомни, че ме боли…
Заслушай се във пулса на сърцето ми
да бъда лоша – вярвай не е лесно,
по навик се опитвам да ръмжа –
когато се изгубвам в тебе често.
А пък на мен така ми се разтапя –
след зимата, след тази тишина,
обезцветена съм – до много тъмно сиво
и някак си приличам на мъгла.
Дърветата – изпразнени от птици,
а аз стоя – прегърнала дъжда.
Изглежда много дълго те измъчвах –
не искам да ме помниш все така.
В една илюзия, че сме щастливи –
със цялото си смешно отчаяние,
смалявам се почти на две половини
едната бяла, другата във черно.
Не ми достига въздух и се сбръчквам –
изглежда ти е много, много мъчно…
ужасно не на място и изгубена –
аз вече спрях да чакам и си тръгнах.