MARGALO
Лесно е да танцуваш с мен!
По – сто пъти го казвам, ако трябва и по – хиляда!
Фабричен дефект ми е – да ти прилягам.
Упражняваш се по мазохизъм?
“ Обличаш “ се в самота?
Аз съм твоята риза! Просто е – само ела!
Реката в мен е твоя – на съзнателно ниво.
Абсолютна загуба на време е
да не сме заедно.
Виж ме – ЕДНО!
Добре дошъл, не се събувай – влизай.
До масата седни и се стопли.
Не мога да повярвам, колко мина?
Години, десет, двадесет, или…
Ти как така, случайно ли минаваш?
И кой ти каза улица, адрес?
Какво да ти налея – притесняваш ме…
Аз май треперя, втресе ме нощес.
Не, няма нищо – бързо ще се стопля,
ще пусна печката… Момент – сега.
Уиски да налея или водка?
Да, имам мъж и две деца…
Щастлива съм – поне така си мисля.
Какво да ми е – вила и кола.
Мъжът ми утре се прибира,
децата са при майка ми – съдба.
Да, жива е, със татко си помагат.
Добре са, в село си седят.
Ти как си? Стига си ме питал…
Разказвай имаш ли жена, деца?
/обичаш ли я… всъщност не ми пука…/
Не си се променил. Е, не съвсем…
Очите виждам пълни с мъка,
но иначе си същия левент.
Годините са взели много малко
от русия перчем и поглед син.
Ех, стига съм разказвала – разпитвала
/ аз май се притесних така съвсем /.
Не ме поглеждай тъжно… Не, не бива.
Не хапна нищо и не пи.
Ще тръгваш значи… Да, добре – отивай…
Отивай си, със здраве си иди.
Ах, късно е – та ний сме побелели,
в очите ни не греят и звезди.
То беше време – време на раздели,
и ето – след години идваш ти.
Неведоми са пътищата Божии,
от ляво и от дясно все мъгли
сигнални фойерверки – безизходици,
разбити, замаскирани – с бодли.
И всеки път – огнище на раздори,
в утробата – заченат със печал,
кръстовища препълнени със хорица,
надвикващи се кой какво е дал.
По този път не лек и аз вървя,
превила гръб – охлузила колене,
минавам през световен ураган,
родена в най – неподходящо време.
Нелеки знам са пътищата Божии,
ще мине днес, а утре – като гръм,
светкавица ще падне върху мене
и ще просветне всичко – като в сън.
Един живот – а сякаш цяла вечност,
на заем любим – плачем и скърбим,
тревожим се за земната си тленност,
безсилни пред това – да победим.
Да спрем сега – защото може утре
да не дочакаме – след тази нощ.
Неведоми са пътищата Божии,
тръгни по този път към мен – с Любов.
По миглите ми тихо – сънища танцуват,
с надежда виолетова копнежите ликуват.
Прозорецът ревниво лъчите не пропуска,
във нови приключения ме кани, да се впусна.
Мигът преди разсънване, за мене песен пее,
несбъднат сън в ададжио – в косите ми се рее.
Витае във желания чаршафът и ме гали,
каляска от вълшебства е впрегнал и ме кани.
Сънят красив и топъл, с ухание на мускус –
ръката ми докосва – не иска да ме пуска,
целува ми челото – в очите ме поглежда,
в каляската ме качва – и мигом ме отвежда.
Намерил я е значи, тъй дочух,
и бил щастлив, усмихнат, и я гледал
в очите много влюбен. Даже чух,
че мислил за деца и дом със нея.
Дори със майка си разбрах я запознал.
Вечеряли навън – били приятелки,
харесала я много. За снаха
и сватба се говорело през лятото.
Живеели на същия адрес,
мансардата, която обожавах,
която обожавам и до днес,
където всички грешки му прощавах.
Забравил ме е значи, Боже мой!
Не ме разпитвай повече, не бива.
Разпитва ли ме всъщност, или не…
Защо ли ти разказвам…
Спирам.
Стига.
Целувай ме, защото утре
със влака – сутринта,
напълнила съдбата в куфари
си тръгва – Любовта.
Тя няма да заспи нощеска,
багажът ще реди,
сълзите ще отпива нежно
от твоите очи.
Ех – знае, че самотен тебе
оставя те сега.
Но по – добре самотен утре,
наместо сам – със Любовта.
Приседнала на прашна гара
на шумен – сив перон,
по разписание ще тръгне
със куфарите мълчешком.
А ти – когато се почувстваш
готов – тръгни към мен;
на гарата с билет ще чака,
един стрелочник – всеки ден.
Отново ми се стори,
че те виждам,
опрян на витрината –
на едно кафене.
Стигат ми толкова зрелища –
намаслени релси и безизразно небе.
В неподреденото ми жилище –
споменът за Теб – съсипан от недоверие
с торби под очите –
пие чаша горчиво кафе.
Фактът, че не ме убива –
този кошмарен филм,
прави ли ме по – жива,
преди да ме е спасил…
Вероятно перефразирам…
“ Любова ме прави сляпа! „
Мисля, че е дошло време
да си сложа сама очилата.
И докато разсъждавам –
като театрален критик,
всъщност осъзнавам, че те обичам!
Амин!
