MARGALO
Ти вече ме обичаш. И от днес си просто друг – въздържан. Ходиш бавно. Изказваш се подготвен – с плавен жест, подреждаш си нещата в ред по важност. Ти вече ме обичаш. В този миг момчето и морето побеляха. Маншетът ти красив, със моден щрих, проблясва някак сдържано във мрака. Ти вече ме обичаш. …
Сърцето се прощава, като куче. Мълчи и вие, хапе и скимти. Така и не успя да се отучи от шиб*** навик – да боли. Остана вярно глупавият пес, наместо да си хване зорлем пътя, но то е куче, беше ли човек – отдавна да е спряло да му пука! Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
Откъде му дойде на ума да ме праща изобщо по дяволите. Цял живот се страхувах от тази посока преломна. Забранила си бях – даже плашех със нея кошмарите. От високо ме гледа презрително и си тръгва със бавна походка. Откъде му дойде на ума да ми купи билети за Ада. Аз съм толкова боса …
Със тебе съм толкова бяла и чиста, денят се засрамва засенчен – смутен, в ръцете ти капка разкош съм – единствена, разлистена пролет – очакван нов ден. Със него съм дяволски лоша и тъмна. Посрещам го в черно, целувам със бяс. Със него съм огън бушуващ и въглен, изгарящ по пътя си всичко до …
Моят Петък днеска се завърна, беше скитал седмица така, ала след четвъртък му омръзнало и накрая го заглождила вина. Аз не знаех – в офиса заета, сред бумаги, прах и суета, за любимия си даже не се сетих, той обаче чакал – у дома. Сложил чаши, свещи, питиета съботната нощ в пакет увил, панделка …
Тези дни – дето минаха вече, през косите ми, като лъчи, върху мен до един са облечени, ни един не дарявам дори. Те са мои изпити бутилки, от вината, с които полях – радост, мъка, и много горчилки и накрая ги счупих със смях. С всеки ден остарявах фриволно, не навеждах лице към дъжда, …
Преминах през живота с гръм и трясък, пропадах в ями, давех се, летях. И не в един и в двама хвърлих пясък, и не един и двама преболях. Наказвах с гняв, а в утрини се каех. Залагах на комар ту дом, ту чест, а после в тъмни нощи с глас ридаех и в Бога …
