Етикет: гласът на сърцето

 

„Ако бръкна в контакта,
дали косите ми ще светят
и ще съм нощна лампа –
за този, комуто преча?“

Михаил Белчев

Дали ще спи спокойно
някоя блудна съпруга,
заплюла ме на кръста,
като поредната луда.

Дали мама ще ме намрази,
ако и кажат „Грешна!“
и всички добри и важни,
с „истината“ я посрещнат.

Ако им бъда жертвата
пред Дявола и пред Бога,
изкупва ли саможертвата ми
грешната им природа.

Мога ли да се обеся
на любовта им „голяма“
и да възкръсна в лудницата
на нечия черна яма.

Ако ме гръмнат днеска,
и ме разкъсат до костите
между живи и мъртви,
ще са щастливи ли, Господи?

Само не давай никога
да ме превърнат в „Онази!“,
дето на тях прилича –
люби, а всъщност се мрази.

 

„Озъбих и се, защото знам,
че те опазих от сто актриси“

                      Камелия Кондова

Промъкнала се тайно тази нощ,
вратата обикаляла – слухтяла.
В ръцете ти съм спяла – за разкош,
а тя те убеждавала! Раздялата…

Не съм я чула. Крадла на мъже!
Гримирана по женски и двулична.
Залагала със твоето Сърце,
и май спечелила. Безсрамна кучка!

Разбрах с тревога чак на сутринта,
видях извивката и в празните чаршафи.
Отдал си и́ се – с мисъл и душа.
Озъбил се да беше – да я сплашиш!

 

Любовта му не ми е по мярка –
стяга ме шапката.
Една клечка кибрит ми трябва,
за да го пратя на финалната права.

Давя го с чаша вино,
преглъщам го с коняк,
дразни ме неимоверно силно
този арогантен и дързък хлапак.

Понякога ме побърква до лудост –
гневна съм и смъдя.
Защо го обичам лудо?
Един Бог знае това.

 

„Между нас само дъжд.
Само дъжд… „
                       Маргарита Петкова

Ти мълчиш ли, мълчиш, и мълчиш,
в сиво крясък през мен преминава.
Ах, защо ли безумно болиш,
тази болка проплаква: „Раздяла!“

И без стон, и без дом, и без път,
ние с теб се поглеждаме плахо.
През очите се ражда дъждът,
и разкъсва гърдите на лятото.

Между нас само дъжд, само дъжд,
един влак заминава виновен.
– Остани! – глухо шепна на мъж,
на перон със табела „Съдбовен“.

 

„– Ти мравка ли си, или какво?
– Сигурно съм какво…“

Стела Доковска
Из: „Приказки от Псиландия“

Вървеше мравчица насред града,
бродирайки небето със земята.
– Аз мравчица ли съм, или какво? –
се питаше, закачайки цветята.

Небето се почеса: „Мравка бе!“
Земята се замисли: „Не, не беше!
Ако е мравка, можеше поне
да си признае, без да се боеше“.

„Ти мравчица ли си? Защо?“ –
душата и безмълвно проговори.
– Не, аз съм онова „какво“. –
и продължи да следва своя порив.

 

Безгрижна птица, влюбена в деня,
кръжеше над дървото меродавно.
Бродираше небето със крила,
свободния си дух и порив, жадно.

Листата на дървото с много страст,
дъгата във простора отразиха.
Дърво и птица, в хармоничен танц,
Земята със Небето просълзиха.

Но стана есен…
Хладни ветрове,
оголиха премръзналите клони.
Дървото се сниши, за векове,
опря чело в пръстта, и проговори.

– Не мога да ти бъда вече дом,
с любов да те прегръщам и целувам.
Тече вина по моето стебло…
На юг отлитай, аз ще те сънувам.

Една сълза повлече цял порой.
Изви акорди северният вятър.
– Не тръгвам никъде без тебе, мили мой! –
сниши се до стеблото, и заплакаха.

 

В дни като този намирам причини
да разговарям с ръцете му.
В сейф за любов заключвам отминали
тръпки, и слушам сърцето си.
Статус „Обичана!“
Влюбен ноември.
Вън е студено, до бяло.
Жизнени сокове буйстват в очите ми,
и равносметка за „Цяло“.
В дни като този говоря с мечтите му,
и мисълта, че го има,
всяка преграда събаря в гърдите ми,
и съм готова за зимата.