Етикет: гласът на сърцето

 

Не раздадох ли всички надежди – О, Господи?!
Колко ризи кажи, ще ми вземеш…
Колко дупки по пътя покрити със пясък
си приготвил в света…
Все за мене ли?!
Колко хора ще плюят в лицето ми още…
Колко още пищови в челото?!
„Бяха малко“ – ще кажеш – „Можеш още и още!“
Не, не мога.
Валя сред небето…
Да, съгласна съм, всичко си има причина,
а причини с лопата да ринеш.
Ти ме учиш – прощавай им, и ми казваш: „Смирение!“,
а ме хвърляш сама насред зимата.
Не пожънах ли ниви натежали от лято,
не теших ли сълзи закопнели.
Не раздадох ли всички надежди – О, Господи!
Не заслужих ли своето време.

 

Няма грешни завои и пътеки зловещи –
умовете си правят купони.
Ако мислиш, че трябва да намериш сърцето си,
просто тръгвай навсякъде с честност.

Не обмисляй нещата. Зад решения скрити
често пъти зимува смъртта,
а животът подпрял се на камара от дрипи,
зад завоя причаква страха.

Няма писан закон как се случват нещата,
всичко лесно е шепа барут.
Тъкмо седнеш минута – уморен, и съдбата
те заплюва в лице: „Ти си луд!“

Няма опитност чужда, дето твоята болка
ще помаже смирено с бокал.
Заболи ли до гуша, замъгли ли се нощем,
поеми със душата натам.

Всичко тъмно е плява и илюзия болна,
слънце има дори през нощта.
Няма грешни завои. Има просто възможности,
сред които страхът е голям.

 

– Студено ми е! – каза зрънцето,
когато се пропука пролетта.
– О, аз за Теб – отвърна нежно Слънцето –
ще сгрея със сърцето си света!

 

Едно обикновено момиче
всяка сутрин усмихва деня.
Храни гладните птици,
адресира декември с писма.
Трудно диша в нощта без любов,
преподрежда кашони с мълчания.
Полузаедност мрази. Протестира във „блог“,
вярва лудо във феи с призвание.
Не целува без план за завръщане,
и зимува когато и скимне.
Има залези в чекмеджето за рокли,
пише стихове насред локвите.
Едно обикновено момиче,
като всички калинки в ръцете си
те създава с едничко „Обичам те!“,
и е първият вик на сърцето ти.

 

Заключих те в сърцето си, прости.
До днес светът без теб с тъга горчеше.
Надежда сладост ми донесе ти.
Шепти мигът: Хей, всичко страшно „Беше!“
От днес дори небето ще мълчи.
Дъждовните порои свършват. Сбогом!
Тъгите са изплакани. Амин!
Обичаш ме и всичко е съдбовно.
И нищо, от което да боли.
И нищо, от което да си спомням,
че някъде навън в света ръми
и нещо е горчиво – до отровно.
Светът на вкус е вече като теб,
отварям си очите и те виждам.
Гравирам те във синьото небе,
целувам те и малко си завиждам.

 

След поредната ужасна катастрофа,
блъсната ми душа лежи безпомощна.
На платформата на „Бърза помощ“,
връщането към живот е пълно с болка.
Във линейката със надпис: „За души“,
дефибрират „адекватно“ и обдишват.
– Няма да живея! – ми шепти. –
По-добре да тръгвам, че ми писна!
– Връщаме я – казват – към живот!
Тия слепи ли са? Просто я убиват!
Моята душа е в сделка с Бог.
Няма ли си обич, си отива!

 

Една упорита любов
не приемаше отказа ми да съществува
и го мислеше сериозно – със сърцето си.
Аз подадох молба и и́ казах: „Не струваш!
Смешен, малък мираж.
Не в небето ми!“
Бе рекорд – само няколко мига мълчание,
след което със гръм ме заплю тишината
и ми каза в очите: „Ти си луда, признавам те!
Но пък тази любов е ината!“
– Ха! Така ли?! – невярваща стисках юмруци.
Беше най-неприятната гледка.
Да ме жили в петата една нагла любов
и да иска да и сложа отметка.
Боже Господи, да си тръгва!
Не ми се разправя!
Тази малка хитруша, пък била и любов
я отричам, да не кажа и мразя!
Доста жалка картинка…
Аз нали съм голяма –
и́ затръшнах вратата в лицето.
И понеже е късно, лягам вече да спя.

P.S.
/Но защо ме прерязва сърцето…/