Етикет: гласът на сърцето

 

На две пресечки от сърцето си
простенах: „Господи, прости!“
Задуха страх, а във небето ми
започна да вали.
Във пулса си се свих сама –
държах се като луда.
На две пресечки от дома
треперех и не чувах.
А после дълго – цяла нощ
тъгата ме тешеше.
Повярвах и́ – светът бе лош!
Повярвах и́ човече…
Сърцето ми нададе вой:
„Ти няма ли да спориш
с неверието?“
Бих „отбой“…
То спря да ми говори.
Душата се задави с хлад.
„Боли…
защо не молиш?“
На две пресечки от дома
мълчах…
не отговорих.

 

Понякога кожата ми не ме побира.
Листите не ме преразказват.
Очите не ме проглеждат.
Понякога сама съм си в повече.
Ръцете ме изпускат.
Залезите онемяват.
Устните криволичат.
Тишината се самоубива.
Понякога е обичане,
но без мен…
без утре,
без теб,
без завинаги.

 

Аз съм „силна“ и мога да те гледам в очите и лъжа.
Да се правя на праведна, да прегръщам нощта, и да съдя.
Ако паднеш в краката ми, мога с гняв да те смачкам на халос,
и преди да си казал „О, спри!“ – да те върна в самото начало.

Аз съм „силна“ и мога да те карам пред мен на колене
да пълзиш в мъки ничком и земята да хвалиш над себе си,
ако гребнеш калта и́, да ме молиш, на глас да ридаеш,
да преглътнеш страха си и да легнеш в гърдите и́ праведен.

Аз съм „силна“ и мога, и мога да бъда предател,
във лицето заплюл те, като Юда Господен, съзнателно.
Ако кажеш „Прости!“, да отвергна сърцето ти жално.
Но сега да мълчим…
аз съм слабост в очите ти,
а това е до Бога сакрално.

 

 

Чул си ме, Господи!
Чул си ме, чул си ме! Чул си!
Искам да дойда у Вас, да разкажа;
на майка ти, на баща ти, на брат ти, във къщата ти,
как поисках света и не ми го отказа.
Как забравила дълг – спорих, вземах, не молих,
не пророних „Прости“, дълго с хората спорих.
Ти дори на инат не намери причина да ме върнеш назад.
Боже Господи, има Те!
Чул си ме, Господи!
Чул си ме, чул си ме! Чул си!
Искам да дойда у Вас…
Ще ми кажеш ли,
по пътеките дето вървя до сега,
ще намери ли радост да те срещне душата ми?
Да приседна до Теб, ей така за минута;
искам Господи мой, да те стопля по пътя;
само ти ме тешиш, нека вече сме двама;
да теша тебе аз…
Аз съм вече голяма!

 

Слушай любов,
омръзна ми да се правя на Ева.
Обличам си дънките,
плюя ти на победата.

Саждите под очите
са ми природа втора.
Кой те излъга, че гримове
заради тебе ще сложа.

Аз съм на епек костилка.
Дреме ми за наследството ти!
Евите да те коткат,
мен ми отлепят подметките.

Право седиш, криво мериш.
Яхнала съм метлата.
Просто не си познал,
няма я тук жената.

Окончателно и за последно,
тръгвам. Да моля?
Кой те излъга невернико,
че ще ти вляза в ролята!

 

Ако ме стегне шапката,
ако залаят псета,
ако ми видят сметката,
ако горчи късметът,
ако сладни отровата,
ако грехът е манна,
ако ме спъне летвата,
ако е лоша карма…

P.S.
Ако е краят – да е красиво.
Не го приемам, ако е сиво!

 

 

Псувах мрака в един коловоз,
наранявах без дъх сетивата си.
Крадох обичи, чувства – любов,
междувременно гледах децата си.

Много гари заплюх на инат,
криех своята жалба за бягство.
Измалява ли луд? Луда бях,
и безчинствах с душата си бясно.

Колко много пребити мечти
във сърцето си връзвах на халос.
Хора, улици, сгради – съдби,
някой падна убит в свойта младост.

Побелях и приведох очи
към земята – да се помоля.
Плюх си в пазвата – и на пети,
замълчах, че кому да говоря?!

Духна вятър – нададох отбой,
в коловоза е някак си страшно.
Стиснах зъби като герой,
осъзнала, че тук ми е тясно.