MARGALO
Ех, мое вътрешно предчувствие проклето,
защо не вземеш да поспиш?!
Вселената не иска във нозете си
от черните ти мисли стих.
Земята няма нужда от трагедия.
Ех, глупав, женски, скръбен глас.
Историята няма време
да спре да се върти за нас.
Подай ръка! Не им се обяснявай!
Не им се кланяй! Кой ще заблудиш?!
Ех, мое вътрешно предчувствие, със тебе съм,
ти в крайна сметка знам, ще победиш!
В рамките на Национална библиотечна седмица в Ламбова къща на 13 май 2015 г. Литературен салон „Цончо Родев” представи дебютната книга на Стефка Стефанова-Лалева „Не ми показвай среден пръст, Съдба!”. Поетесата е една млада, очарователна, по детски обаятелна и жизнерадостна дама, известна във форумите и социалните мрежи с литературния си псевдоним Мáргало. Няма човек, който да се е докоснал до поезията нейната и да е останал безразличен.
Още с първата си стихосбирка, в която са поместени повече от 100 стихотворения, поетесата доказва, че не броя на издадените стихосбирки правят една поезия уникална, неповторима, а съдържанието, което е истинската изповед на личното аз. Стихосбирката е проникновено признание на една жена, дълбоко вникнала в житейския „бордей”, докоснала се до дъното на ада, но намерила пътя към олтара на човешкото извисяване, към онази най-свята пътека – любовта.
/”Моята молитва”/
Господи,
аз напуснах “ бордея “ и се връщам при Теб,
приеми ме смирено разкаяна.
Ето – в двора съм, на колене,
и не зная какво да Ти кажа.
Идвах няколко пъти до Твойте врати
криволичих по пътища мрачни,
сред пиянство замръквах –
сричах хули, сплетни
и ранявах, ранявах стократно.
Гордостта ми ме теглеше в заблуда назад
и ме хвърляше в бой без причина,
много битки загубих, много вяра пролях,
много скъпи приятели сринах.
Есента ме застигна – като танц на дервиш,
разпиляла листата с изящество,
аз седя на колене – като Шамс от Тебриз
и Те моля да ме върнеш обратно.
И макар да е истина, че си всъщност във мен
и през цялото време те нося,
аз те губих в живота си – ден подир ден,
днес пристигам смирена и прося.
При Мáргало всеки изказ, всяка ситуация е истинска, сътворена от едно човешко, бих казала аристократично изстрадване. При нея няма пози. Нейната душевност е богатството да умееш да облечеш мисълта си в образ, в картина. При нея няма нагласи в търсене на римата, а образът ражда римата.
Бичувам се…
Бия се, лазя – калта ме задавя, ни стон.
О, мъко – такава се мразя.
Не чувам, не виждам – затвор.
От кал съм дошла. Във кал се превърнах.
Позор!
( „Сбърках” )
В поетиката на Мáргало откриваме нещо интересно-драма за сцена, ако мога така да се изразя: („Нечакан гост”, „Цигара? О, не пушиш…”)
Поетесата изненадва и с кратки творби като: ”Разтрел”, ”За пръв път”, „Обичам те”.
Някои от стиховете и звучат като притчи, неподправени без идеализъм: „Ти си моето време”, „Опита ли да влезе я убий!” и др.
В някои от стиховете и откриваме умението да иронизира, деликатно, с тънкото чувство на добрия хумор: „Най-добрият”, „Коледно почистване” и др.
И както казва тя самата в своя предговор на стихосбирката: ” Добре дошли в моя свят, да не кажа-в центъра на самата ми същност, където земетръсната зона е с повишена сеизмична активност, за което всъщност няма да излъжа. „И нейният „сеизмограф” на сърцето, както и на Багряна, е разтърсващ и изпепеляващ, но винаги истински.
Рада Василева
Председател на литературен клуб „Цончо Родев”
НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ 1884“
По гърба на любовта запъплиха ледени тръпки от шепа спомени с горчив привкус.
Самотата преви гръб под тежестта на мрака, а болките в ставите и станаха непоносими.
Тъгата изскърца, натежала от безсмислието на отминалия ден, след като въздъхна от умора.
Някъде на дъното на сърцето се разминаха истината с лъжата и се погледнаха укорително, убедени в правотата си.
В тая болнава и дишаща тежко от празнота изгубеност, се счупиха два свята – този на надеждата, и отчаянието.
И най-изявеният лекар нямаше власт над пагубната диагноза, защото заболееш ли от НЕзаедност, симптомите са смъртно опасни, а лечението – обречено на провал, и ако не те намери светлината на сутринта, донесена в ония очи, които всъщност са те разболели от безразличие преди това – загубен си!
Обърквали ли сте толкова много живота си, че в един момент да се молите за дъно, и то да ви се струва като спасителен вариант, като нещо, за което най-силно копнеете в този момент, а дъното все да не идва и да не идва?! Е, аз съм обърквала нещата.Ама толкова главозамайващо оплетено, че мозъкът ми започва да стачкува и се самозаключва, като блокира напълно. Как ли не съм го молила да се върне при мен, лазила съм на колене в кашата, която съм забърквала и съм яла попарата си още гореща, докато гърлото ми се е разранявало и свивало в отказ да преглътне.И знаете ли кое е най-страшното? Че след като се нахраня „обилно” с помия, след като тя отлежи в корема ми и ме сполетят човешките природни нужди, придружени със спазми под лъжичката, точно тогава осъзнавам, че всъщност мозъкът, на когото съм се молила да ми помогне е сътворил цялата картина, в която съм се вписала под неговото „вещо” убеждение, че аз съм виновна. А е бил той… Най-големият ми враг и най-големият ми приятел. Ужасявам се от факта, че е способен, ако му скимне да ме погуби, дори физически да ме убие. Осъзнавали ли сте факта, че един от най-големите ни врагове в живота е нашият мозък? Колкото и велико произведение на Божията промисъл да е, толкова е изпълнен със силата да убива, да убива не други, а самите нас, неговите собственици…
Как го осъзнах? Докато ядох кашата си се молих на Бог за поредната доза помощ, като след всеки път, когато падам надолу. И се молих не с мозъкът си, с който „надробих”попарата преди това, а със сърцето си! Да, със сърцето си! А той – мозъкът ми стачкуваше и ме беше обсебил с гибелното чувство на вина. Моят „приятел” ме изтезаваше, като поробител, а само една крачка по-напред ме караше да върша неща, за които ме убеждаваше с цялата си същност, че ще ме доведат до там, до където искам да стигна. Не бях си и помисляла за кал, представях си поне поляна с цветя, ако не небе…
Обърквали ли сте толкова много живота си, че в един момент да се молите за дъно…
Аз съм само една устата принцеса.
Непочтително още вярвам в приказки.
Около мен няма и помен от рицар.
На линеен метър бърборя глупости.
Възможности: актуален талант за писане.
С две думи: жаба объркала гьола.
Винаги права! Дори в случаите,
когато греша!
Ям, обичам, не моля!
Своенравна според когото и да било.
В органическа хватка с Бога.
Инатя се преди, и след сън,
и си проклинам природата
