MARGALO
Женска орис – ш****а работа,
в тоя кошмарен век –
парадирам с параболата:
и аз съм човек!
По набраздените ми привички,
поколението къса струни.
Такъв безнадежден случай,
такова слабоумие.
Мъжката част пледира,
я за манджа, я за чорба.
– Реплика! – казвам.
– Бира! – ми отговаря – Сега!
Плюя си на късмета,
с ироничен жест!
– Що за нахалство! – лавирам,
и му сервирам със чест.
Аз им завиждам косо,
въпреки, че съм поет.
В тая държава боса –
случили на човек.
Маргало
Под прожектора на живота
двамата с тебе мълчим.
Дъжд прониза небето,
пуши пура зад хълма комин.
По гърба ми пъпли хлад,
изведнъж става много студено.
Постановката „Всеки у тях“,
посвещавам я с обич на „Него“.
Туш! Аплаузи! Под сцената – „Тя“,
краят ясен, сюжетът – изтъркан.
Даже нуждата от тъга
ми се вижда ужасно объркана.
Главна роля. Актриси – Бог дал.
Днес съм аз, утре „Тя“ ще е с „Него“.
Постановката „Самота“,
по сценария „Болка“ – на времето.
„Под дебели подметки и проза
дреме есенно жълт тротоар.
На разсъмване всичко е розово –
за петнайсет минути макар.“
Миряна Башева
Булевардът е приказно светъл,
срещу събота често вали.
Тук отново играят момчета,
и се раждат по залез съдби.
Тук денят все така ме посреща,
по момичешки влюбен, смутен.
Сред тълпата пълзяща насреща,
булевардът прилича на мен.
Този град замечтан както някога,
изрисуван в поезия – проза,
аз обичам и често се връщам тук,
булевардът, на моята муза.
Маргало
Да бъдеш с мен е лудост. Забрави.
Без мен да продължиш – жестока грешка.
Останеш ли – до смърт ще ти горчи,
на Марс да се изселиш ще е тежко.
Проклинам те осъмнеш ли до мен.
Заспиш ли сам – обречен си на гибел.
Страданието ще ти стане фен,
ако по пътя с мене се разминеш.
Победата ще те заплюе: „Враг!“
Законите не можеш да подминеш!
На колене щом лазиш си глупак!
По дяволите! Искам да ме имаш!
Отрова да съм – жаден ме изпий,
в несвяст да си – кажи им: „Туй съм чакал!“
Светът да се обърне – замълчи,
срещу му застани и го прецакай!
Аз няма как да тръгна от живота ти
и просто ей така да свие мачти моят кораб.
Нима сънувала съм свобода,
а съм градила цял живот затвора си.
Нима предала се преди да победя,
ще се сбогувам просто ей така с морето.
Не беше ли едничка във света,
душата ми докоснала небето.
И птиците не бяха ли орли
във моите очи, когато с вяра –
заших в сърцето си надежди и мечти
и към ръцете ти политнах закопняла.
Аз няма как да тръгна от живота ти.
Оставам тук, защото те обичам.
В очите ми гнезда ще свиват космоси
и всеки нов на теб ще го наричам.
Маргало
Посивявам в чужди светове!
Залък чужд не дъвча – не забравям.
Бременна съм с радост.
Мога с две и двеста да живея
със мъжът до мен на халос.
Мога до колене да съм в пръст.
Мога в женски дрехи да се крия,
ако ме насилят – ставам вълк,
ако ме обичат съм светиня.
Чука ли лъжа пред моя дом,
паля и не мисля – нека тлее,
всичко милно в тоз живот,
да гори във огън и да стене.
Пука ли ми – няма път назад,
рана ли е, как боля по залез…
Ако ме поискаш за жена,
повече не ме сравнявай с Бога даже.
Маргало
Искам да ти кажа малка тайна,
не че тайните са болки за умиране.
Тайните са тайни и е жалко,
щом се стига до разкриване.
Знаеш, че обичам те, нали?
Знаеш, че за мене си живота,
но това решение уви,
си е мое, мое и на Господ.
Аз умея бързо да забравям.
Прошката ми е въпрос на чест.
Мога много лесно да направя всеки мъж
„единствен“ – нежен жест.
Ти недей, любов, самозабравя се.
Твоето лице ми е икона,
но ако си мислиш, че направил си
всичко във света за мен – те моля:
просто си тръгни от този фарс,
толкова жени ще те обичат,
бил си с толкова жени до този час,
ако съм поредната – омитай се!
Моите момчета аз творя!
Твоите момичета не струват,
ако си останал сам в света
и на много влюбен се преструваш.
Ти си мъж – до всичко. Няма спор.
Мъж, създаден вярвай ми – от мене!
Ако аз реша – ще бъдеш Бог,
ако не – ще лазиш на колене.
