MARGALO
Ти спиш…
Навън отдавна мракът е насъщният,
по вените му суша и тъма,
проскърцва по стъклата с празни длани,
и всичко е до болка тишина.
Черупки с дъх на минало море,
две птици със тъмата се насъскват.
Години на студени брегове,
ридаят в безтегловност и се пръсват.
Ти спиш…
а аз в тъмата търся следващ фар.
Противен мирис гърлото обгръща,
поемам въздух…
Господи, сама.
Родена съм кучкарка. Цял живот кучета отглеждам, и понеже по душа съм жалостива, прибирам все изпаднали бездомни помияри от улицата, дето никой не ги ще. Има такава порода жени, не са кучки, ония, които мъжете сънуват нощем в еротичните си лелеяния, ами кучкарки. Има и порода мъже – кучета от сой, и бездомни такива, демек помияри, без потомствена жилка. Помиярът милия, все трябва да го сритваш изпод опашката за да не хукне в друга посока. Оставиш ли го – опикал, осрал, ял от захлюпената чиния. В чуждия двор влязъл, я разсада овършал, я кучката на комшулука. От сутрин до вечер викаш след него и го следиш. Не можеш да му имаш грам доверие. Току се отпуснеш, поотдъхнеш и хоп – беля. Изпуснеш ли го от поглед, жална ти майка! За общото благо все трябва да е пред очите ти.
А му говоря, не че не му говоря. Животинка викам, може пък да разбере, я как ме гледа жално-милно, ще кажеш, че всеки момент ще ми продума и всичко разбира. Да разбере, да знае, че сме си близки – наши, че чуждият двор е чужд двор, че чуждата кучка си е чужда кучка. Обаче, оказа се накрая, че само се пулило псето, нищо не вдявало, след малко пак неговата си знае. Разбрах, че ми е спукана работата изпусна ли го от очи.
А аз остарявам и ми дотежава все да съм на пост. Ще ми се едно породисто псе да ми е в къщата. Да си лежи на топло до мен, да ме обича, да си топлим гърбовете през студените зимни нощи. Но не ми било писано.
Природата ми такава – кучкарка.
P.S. Нищо лично към кучетата, обичам ги.
Всяка прилика с действителни лица е случайна.
Обичам те, любимо мое малко –
съкровище, осмислило ръцете ми.
Светът навън пред теб изглежда жалък,
щом ти със дъх тешиш сега сърцето ми.
Богатствата приличат на актриси,
неловко влезли и излезли в роля.
Защо и как мъниче те обичам –
не знам, но туй е Божа воля.
Едни очички – сбрали в тях съдбата ми,
едни ръце, по – малки от прашинки,
а сякаш притежават небесата,
и сякаш са решения за всичко.
Аз знам, това е кратка сцена,
сценарият сега е – да обичам,
защото ти си моят свят свещенен,
и всичко с твойто име днес наричам.
А утре, утре мое малко –
ще тръгнеш, ала аз не ще те пусна,
но театърът актьори не признава,
щом ролята приключи тя ти втръсва.
Обичам те, където и да ходиш,
с когото и да спреш в света голям,
под който покрив легнеш, с който спориш,
о, мое мило – искам да съм там…
Да те прегърна с топлите си длани,
сърцето ти да сгрея с майчин дъх,
Сълзите ми да спреш…
О, мамино…
Аз само искам да ти бъда светлина и път.
Маргало
Не му завиждайте, защото
аз сто пъти в гордостта му с присмех пях.
В лицето му на други хвърлях името,
дордето не заплака, не се спрях.
Не му завиждайте за слънцето,
преди да му просветне пй вина.
За всяка грешка правил във живота си
го клех проклето, любих се с греха.
Не му завиждайте, не бивайте жестоки.
Аз по – жестока бях дори от Вас,
крещях и газих с кал върху сърцето му,
когато каза „Спри!” аз пак не спрях.
Сега той има право да ме съди,
със силата на Бог и на палач.
Дордето не изкупя с лято зимите,
оставам с него, нямам право с Вас!
Маргало
От днес със мен в нощи ще посрещаш –
тъгата, радостта, копнежи, вяра.
Проклинам те, навън да не поглеждаш,
аз зная, че на прага спи раздялата.
А тя е сладка. В сочната й гръд
полюшват се узрели плодовете,
но ти до мен ще спиш, във моя скут,
а аз ще меря шпаги с бесовете и́.
В съня ти на раздялата дъхът,
Голгота ще ти е в разпети петък.
Олтар ще бъде входната врата,
венецът ти – предателски тепета.
Но ти заспи, заспи и мен сънувай.
Вратите залости, съдбата скрий
във топлите завивки на сърцето ми.
Опита ли да влезе – я убий!
