MARGALO
Не, няма да мълча и този път.
Изгрява ден и всички хора виждат.
Какво от туй, че лятното море,
когато забушува му завиждат.
За време жътва щом се зададе,
жътварят грабва сърпа и пирува
в узрялото и дъхаво поле,
а жарките им устни се целуват.
И няма на света закон и ред,
пред който й Адама във Едема
да отрече магията любов
дори да е греховна, като Ева.
Аз няма да мълча и този път,
а в кръпките ми радостта да вие.
Светът е вече с форма на живот.
Венчалните халки са с надпис „Ние!”
Не ми се кълни във вярност!
Клетви, псувни – до Бога!
Нашата луда реалност
нека да бъде тревогата.
Нека ми е студено.
Лято, уют – не искам.
Стиска ми да е ялово,
стига да ме поискаш.
Даже в студа ще цъфна,
като априлска вишна,
после и да изсъхна,
струва си колчем риска.
Втръсна ми от любови,
дето ми носиха кръста,
силно ми е додеяло
и ме прерязва през кръста.
Ако останеш казвам ти –
бия до теб тревога.
Аз ще ти бъда камбаната,
ти ще ми бъдеш Бога!
Какво от туй, че плаче вечерта,
а пътищата никъде не стигат.
Ще мине време, всичката тъга
ще легне под земята ни красива.
Сълзите всеки стрък ще напоят.
Какво от туй, че майка горко стене,
синът и́ щом го няма у дома.
И майчините мъки са до време.
И майчините грижи имат срок,
когато без хабер синът се върне,
наместо майка, там намери гроб,
разбрал, че време няма да я зърне.
На животът ми тежкият кръст
е изправен високо и гордо.
На колене? Била съм веднъж,
без проблеми ще лазя отново.
Не ме плашат житейски борби.
Аз за тях съм ушила байраци,
и кръстосвам, надлъж и на шир,
по студени и влажни биваци.
Не ме спират зловещи очи,
нито думи препречили пътя ми.
Не ме плаши кръвта, нито дим,
заслепил ме до сълзи във тъмното.
Не защото родена жена
тегля ничком с юздите живота,
но когато ме мачка светът –
обещала съм! Гледам високо!
Реална в нереален малък свят,
а може би искрица сред незрящи.
Различна сред безличните лица,
или безлична сред нечуващо опасни.
Специална в много простички неща,
обикновена за „избраните“ от Бога.
Безцветна за облечени в тъга,
красива за обичните й хора.
За повечето – някаква жена.
В едно сърце обаче е ВСЕМИРЪТ.
За всичкото е нищо, но ДУША
за нечия душа е…
Всъщност ВСИЧКО.
Прощавам на живота всичко днес!
Страхът, обидите – снегът в косите,
предателствата, болката – мигът злочест,
тъгата, обвиненията и лъжите.
Прощавам на живота точно днес!
Във този миг, във този час – до края,
защото въпреки – понякога, без чест
да ме разпъваше на кръста – се разкая.
Защото точно днес в света – за мен,
/дори нещастницата аз не знаех/
една любяща майка – син свещен
родила, в този век покварен.
И този син по-светъл от покров
ме срещна, и запали лъч в очите ми,
лъч, който чаках цял живот…
Да пием за това, Любов!
За дните ни!
На миналото тегля ножа
и повече назад не се обръщам.
Вината е единствено възможна,
отстъпиш ли и́ хляба си насъщен.
Делиш ли с нея залък, дом, постеля,
душата ти до зъби ще линчува.
Погледнеш ли я плахо ще поиска
страхът ти да докосва и целува.
Вината е вина, ако я помниш.
Забравиш ли, простиш ли – всичко свършва.
На миналото тегля ножа,
забивам го до кръв и слагам кръста!
