MARGALO
Походката ми лека и шармантна,
извивам гръб – протягам нежно длан.
Танцувам като мит от Казабланка,
а всъщност съм пияна да не знам,
кога събудих бури с дъждовете,
опрели пистолет иззад врата ми.
Кога подадоха на натиск коленете ми,
дали спечелих всъщност като губих.
Отпивам глътка в хватката и́ няма,
последен опит правя да не дишам.
Походката ми лека и шармантна,
а всъщност съм отчаяна и пиша.
Едно момче заслушано в щурците,
мечтаело за пътя към дома.
Рисувало в небето сред звездите,
най-истинската, чакана жена.
Целувал устните и́ някъде на сън,
ръцете и държало много нежно.
Едно момче наричало света
със името и́ звънко и безбрежно.
А денем пращал всички ветрове
и молел дните дълги във простора,
да я догонят – нейното сърце
в сърцето му да свие дом – със огън.
Едно момче по-влюбено от лято,
мечтаело очите на жена,
която го мечтаела и сляпо
го чакала на края на нощта.
Въздъхна август, дъх пое
и седна позамислен на паважа.
Пред погледа му сив и глух,
градът приличаше ужасно на прокажен.
Дошъл бе силен, дързък – малко луд,
преметнал ветрове връз раменете си,
а днес отчаян, тъжен – всява смут,
сред хората, мечтите и поетите.
Едва, едва повдига морна длан
и за последно сякаш гали взора.
Унил е август, пълен със печал,
седи на тротоара – не говори.
Градът уж същия е, но уви,
мирише на тамян и премълчано.
Ридаят улици, кръстовища, очи,
умира в скута нещо неживяно.
Случайно минах, бях така сама,
приседнах и се свих съвсем небрежно.
Tой ме прегърна, като Далида,
решени да се борим до последно!
На две пресечки от сърцето си
простенах: „Господи, прости!“
Задуха страх, а във небето ми
започна да вали.
Във пулса си се свих сама –
държах се като луда.
На две пресечки от дома
треперех и не чувах.
А после дълго – цяла нощ
тъгата ме тешеше.
Повярвах и́ – светът бе лош!
Повярвах и́ човече…
Сърцето ми нададе вой:
„Ти няма ли да спориш
с неверието?“
Бих „отбой“…
То спря да ми говори.
Душата се задави с хлад.
„Боли…
защо не молиш?“
На две пресечки от дома
мълчах…
не отговорих.
Искаш ми ризата…
Да ти я дам – стара, износена, с кръпки.
Щом ми я искаш Приятелю, знам,
нуждата стискаш във пръсти.
Тя тази риза – хомот.
Аз я преправях, зашивах,
точно един цял живот,
вечер със нея умирах.
Ако ти духа – прости,
ала щом искаш я давам,
само когато вали
ще е студено, прощавай.
С нея не срещнах покой,
ни топлина, ни утеха.
Гол ли си, жаден?
Постой…
Искаш ми ризата? Ето!
