MARGALO
Аз за теб с годините си спорих. Те ме предизвикваха с коси от сняг. „Искаш още обич? Молим? Сори! Виж се – побеляваш, туй е знак. Ставаш смешна, колко си наивна! Средна възраст е това, девойко. Шах! Вече си четиридесетгодишна! Сещаш ли се за какво говорим? Мат!“ Докато съм жива ще оспорвам. Факт е, …
Обичаш ме? Добре. Перфектен мъж! Цветя си ми донесъл. Колко мило! Целуваш ме смутен. Проплаква дъжд. В Париж да бяхме, още по-красиво. В Париж е вечер, също като тук, навярно парижанки вино пият. Да сложим точка. Пролетният дъжд, наместо вино от Париж, ще ни опива. Не вярвам много в твоята игра. Обичай ме сега. …
Не вярвам в тази обич! Тя боли! Разби сърцето. Мразя я! Разбираш ли? По пътя си към теб видях войни, превърнах се във кораб със пробойни. Обичането ми / прости / го беше страх – отчаяно му трябваше доверие. И този навик все да съм до теб тежи във нощите ми – като изкупление. …
Ти не тъжи… Любов щом казваш има във сърцето ти, защо тъжиш и рониш тихо сълзѝ?! О, спри се, спри и погледни – навън отдавна слънцето осъмна. И то е като нас – насред нощта, навярно нейде горко мъка рони, невиждащо от тъмнината – с глас, от който наболяват всички спомени. Аз вярвам, че …
Когато ме изгубиш ще усетиш, за първи път в живота нелюбезен към своите изстрадали поети, как теб поет в тъмата те е плакал. Как всеки ред, със който е белязал до рани листите, и в рими те е любил, за тебе е запалил всъщност мрака, и с плач ти е разказал всяка истина. Когато …
Тази нощ телата ни говореха, а ние виновно седяхме в страни. Нямах представа колко ужасна болка сме крила в контурите им – и ме боли. Ако можех да опиша силата на мига, щях да пиша, да пиша… а аз продължавам да мълча. И продължавам да им завиждам, и продължавам да те питам с очи… „Виждаш …
Аз се моля да не разбират. Дай Боже, да не знаят, колко слепци и грешници, са „мили“ очите ми с пясък. Те няма нужда да виждат. Нека живеят щастливо, нека курбани си правят, нека ме мразят – отива им. Нека им е удобно, зад лицемерни усмивки, Бога да хвалят угодно, краят тъй или иначе …
