MARGALO
– След сто години пак ли ще съм твоя,
а ти, кръвта във моето сърце?
– И пясъчните кули ще се молят,
да ги помилват двете ми ръце!
След сто години пак ще те намирам.
Дори и в повече. По-истинска от днес,
а ти ще си искрата във момичето,
открило извор в своето небе.
– След сто години ти ли ще наричаш
усмивките по моето лице?
– Душата ти, щом моята обича
и сто да минат, В МИГ СА ВЕКОВЕ!
Не винаги е време за поезия,
било е време на войни,
на тъмно минало и на агресия,
на много страшни рани и вини.
Най-дългите ми нощи са белязани,
а аз стоях зад тънките стъкла,
в най-тихите контури на душата си
се молех силно: „Господи, ела!“
И Той дойде – очакван, с гръм и трясък,
и сякаш пред земята коленичих.
В косите ми видя, че съм пораснала,
а аз дори не знаех да обичам.
Отвъд стъклата – дъжд и сиви облаци
и много тънка, лунна светлина,
и покриви без крясъци на гларуси,
в асфалта – тъмна нишка самота.
„Не винаги е време за поезия! –
ми каза Бог и после замълча. –
Заслушай се във пулса на Вселената
и отвори. Тя носи тишина.
А ти си Обич, повече от вчера,
и повече от Цялото дори.
По нежната извивка на сърцето ти,
днес някой ще открие Мен. Нали? “
Прелистват птици синьото небе
и хладна есен взорът му вещае.
Септември е, порядъчно смутен,
опитва на любов да си играем.
Остана юли някъде на юг,
морето с него дълго се сбогува.
Септември е, студен и малко луд,
докосва ме по мъжки и флиртува.
Но в мен е есен, тихи ветрове
надиплят пожълтелите ми вопли.
Септември е, докосва ме студен,
целува ме с надежда да ме стопли.
Не искам да усещам как на юг,
откриват птици своите простори.
Септември е, в минор отеква звук.
Една сълза на лято се престори.
По пътечката тясна, дето свива към нас,
мойта майчица клета ме изпрати в тоз’ час.
Притаена и бледа, до чемшира в страни,
аз видях как безгласно думи тежки реди.
А баща ми, горкият, както винаги строг,
се прекръсти полека и въздъхна: „Живот!“
Даже котките двете днес не мъркаха в хор,
а се свиха безмълвни под големия бор.
Есента някак бавно поприведе глава,
посивя и безрадно се зарови в тъга.
Под стобора приседна със бохча във ръка,
на раздялата тленна, горка, мъжка съдба.
„Майко, татко, ще тръгвам, че денят превали“.
Ах, от бащини клетви тъй се гърлото сви.
Притаена и бледа до чемшира в страни,
мойта майка несретна думи тежки реди.
Любовта? Тя нещо няма вяра в мене –
такъв безнадежден глупак.
Морето не е до колене, ми казваха.
– Да бе! – и цопвах до шията още! И пак!
На всичко отгоре – не всичко тече!
О, Боже, не вярвам в такива ти драми.
Тече! Ще тече! И ставах море!
Брегът ме заплюваше с укор, и лазейки тръгваше –
уж Мохамед не можел да иде при Нея,
огромната маса планинска паст!
– Ще иде несретникът! – запретвах ръкави.
– Другари! Да върнем надеждата свята у нас!
Няма нищо случайно, да знаете.
На себе си – не можах да случа!
За лудостта не важат заклинания,
и за породата ми куча!
