MARGALO
„Ти ме повика, Живот!“ Михаил Белчев Ти ме повика, Живот! Със огромна Любов ме посрещна. Ти ми даде надежда – покров, и сърце ми дари да прогледна. Ти ме вика в’ вселенската шир, дълго моето име изрича, в Битието ме кръсти „Любим, син – Eдинствен, за радост и приказ!“ Подари ми небето, Живот, птици …
Понякога изгубвам светлината си и сякаш влизам в ниски измерения. Насилвам като блуден мъж душата си и в тъмното седя от цяла вечност. Понякога съм сляпа за нещата, минавам върху тях и ги прегазвам. По-лоша съм от град със смерч и вятър, по-лоша от потоп във свят без нежност. И в ничии очи не …
Ти вече ме обичаш. И от днес си просто друг – въздържан. Ходиш бавно. Изказваш се подготвен – с плавен жест, подреждаш си нещата в ред по важност. Ти вече ме обичаш. В този миг момчето и морето побеляха. Маншетът ти красив, със моден щрих, проблясва някак сдържано във мрака. Ти вече ме обичаш. …
Танцува неделята по паважа на жълтия град; самотата в ъглите е седнала и кафе си поръчва с цигара; през дима се промъква усещане за жена; отброява секунди последни дъхът в светофара. Кресва мигащ сигнал от окото на градския тигър, Любовта през платното се стрелва, като котка от някакъв филм; самотата изгася цигарата и тръгва …
Сърцето се прощава, като куче. Мълчи и вие, хапе и скимти. Така и не успя да се отучи от шиб*** навик – да боли. Остана вярно глупавият пес, наместо да си хване зорлем пътя, но то е куче, беше ли човек – отдавна да е спряло да му пука! Share this…FacebookPinterestTwitterLinkedin
„Разбирал ли си колко си излишен, по-жалък от напразно сторен грях, по-скучен от това четиристишие? А аз разбрах.“ Миряна Башева Милиарди хорица жужат, и пак е ден, в града е шумно. С охлузена до смърт душа, понасяш кръста си бездумно. И няма лек и няма дом, сред …
Ти защо ми се сърдиш? Недей. Виж – сърцето не иска да знае. То се врича в един хубав ден и обича до всичко – до края. Аз опитах, повярвай, веднъж, седнах кротко, реших да му кажа: – Слушай мило, той е истински мъж, но към нас е студен и нехае. Тъй говорих му …
